автор: severianin

/стих от архива/

Отдавна тая мелница не помни
такъв народ и толкова чували.
Довчера в коша сипваха по-скромно
и гледаха брашното да е бяло.

Сега и куцо, и сакато носи
– от старите хамбари насъбрано –
зърно, за хляб негодно и за посев,
с надеждата, че може пък да стане

и от боклука да успее някак
две шепи за погача да изкара...
И сипва в коша – времето не чака,
отзад напират другите мливари.

Въртят се колелата и премилат
заслуги дядовски и стара слава,
таена злоба и души в немилост,
нечиста съвест, вярност метилява,

интриги, ярост, дребни интереси,
позорни факти, показна набожност...
Под камъка се сипе сива плесен
и скърцат стари спомени тревожно.

С брашно такова кой ще меси пита?
С такава пита кой ще се гощава?
Но всеки носи, всеки има скрито
и всеки все на нещо се надява.

Под камъните мъртва пепел пада,
засипва мисли, рамене, години;
от някога зелените ливади
остават сиви равнини изстинали.

А мелницата бълва вихри бели
и вятърът далече ги отвява.
Не сме мливари. Но в брашно сме целите,
косите ни от него побеляват.

На дните колелата воденични
премилат време, личности, амбиции –
на шепа дъхаво брашно пшенично
се падат крини безполезни трици.

Въртят се колелетата обречено,
ситата прясното мливо пресяват,
а вятър го пилее надалече
и всичко побелява, побелява...