автор: Lorena

От забити пирони не смогвам да литна.
Даже вятърът падна в калта.
Във кесия от мрак крия шарени мисли,
а денят е дълбока река.
И потъвам във нея,
и плача наяве,
чувствата броя вече на пръсти.
Само оная сподавената не мога
да върна от пътя.
Казвам и нереална обич.
Като птиче сакато протраквам със клюн
и кълва пъстрата нежност
на момчето от зимата.
Носи шарената кожа на вятър,
а очите му –всичката пъстрота на света.
Ще съчинявам илюзии, едри портокали,
търкулнати от последния залез,
ще сричам предания, загубили смисъл и вяра
в името на онова необетовано небе-
само твое.