автор: gringo

Девета глава (продължение)


Кристина го погледна особено и бързо се отдалечи, чаткайки отчетливо с високите си токчета по тротоара. Теодор седна зад волана, недоумявайки с какво толкова ядоса момичето. Мимето, дочула последните думи, го погледна с широко отворени очи:
- Как можа да го кажеш?!
- Кое? - учуди се Теди.
- Как кое? Това за кравата!
- А бе каква крава! - шашна се съвсем той. - Вие двете да не сте полудели? Какви крави, какви телета ви гонят?!
Докато пътуваха в обратна посока, без да са решили къде ще отидат, момичето разказа неприятната история с пияния, нарекъл приятелката и „кравата Милка”.
- Е-е-е, неприятно, ама чак толкова! Голяма работа! Би трябвало да и е разкарало вече! Но както и да е... Не съм искал да я засягам!
- Какво има, Теди, защо така..неочаквано и... някак тайнствено ми се обаждаш, искаш да се видим, а не си ми се обаждал от... от... от онази вечер, когато двамата...- дребничката девойка, сгушила се на седалката, внезапно се разплака. - Ти..., ти..., не разбираш, не искаш да разбереш какво ми е...
На момчето му стана неловко и понеже сърцето му не бе още загрубяло, се почувства неудобно. Знаеше, че мургавото красиво девойче като пчеличка прелиташе от цвят на цвят, стига прашецът да си струваше, и самият той се възползва, когато му се представи удобен случай. Не оцени обаче факта, че девойката му се отдаде с чувство, без да иска нещо в замяна, не от користни подбуди. И макар че още тогава подозираше, че вуйчо му държи на момичето, не можа да устои на съблазънта. „Какво пък толкова! Една авантюра още без продължение и последствия. И никой няма да разбере.” Но едноактната пиеска стана двуактна, а сега, като гледаше хлипащото момиче до себе си, доби усещането, че е герой от антична гръцка трагедия, принуден да участва в събития, които задължително завършват с катастрофа.
- Недей да плачеш, чуваш ли ме, недей! Няма за какво да плачеш, всичко ще се нареди...
- Няма..., няма..., знам си аз, щом не ме потърси след оная нощ! А аз, глупачката, ти звънях.., а ти не ми се обади. Всъщност си прав... Та коя съм аз - никоя, пропаднала жена, любовница на вуйчо ти...
Теди осъзна, че девойката изпада в истерия и спря колата. Включи аварийните светлини и се обърна към нея:
- Слушай ме! Вземи се в ръце и се успокой! Всичко ще се оправи! – протегна ръка и притегли крехкото телце до себе си. Главата на момичето клюмна върху гърдите му, същите тези гърди на като на мраморния Давид, които изпиваше с поглед красивата сервитьорка с вълниста начупена тъмно кестенява коса от заведението на открито зад Библиотеката. - Ще е наред, ето, тук съм с тебе... - повтаряше объркано едно и също момчето, галейки машинално разбърканите и, с цвят на тъмно злато, коси.
Постепенно девойката се успокои. Отдръпна се и впери мокрите си очи с размазан грим в очите на Теди, който отново се почувства неудобно, но издържа търсещия някакъв отговор открит поглед на момичето.
Смяташе да я заведе в някое по-спокойно заведение, но си даде сметка, че предвид състоянието и няма да бъде много уместно. „Дявол го взел, но къде тогава? - мислеше си той. - Да отидем у тях, ама я си представи, че на вуйчо ми нещо му щукне в главата и вземе, че се изтърси по никое време – леле-мале, ще станем като в латино сериал!”
- Какво има, Теди? Нещо се замисли....
- Знаеш ли какво, Миме, май не сме много за кръчми... Какво ще кажеш да ми дойдеш на гости? Хем ще можем да си поговорим спокойно!
Мимето се зарадва, но реши малко да му се опъне - за авторитет. Плаха надежда се събуди в сърцето и. „Кой знае, може и Теди да има някакви чувства към мен, но заради вуйчо му... Тоя досадник!... Всичко е заради него!” – тя оправи косата си и докато бъркаше в дамската си чантичка за мокри кърпички, гласчето и прозвуча малко дистанцирано:
- Сигурен ли си, че искаш да ме заведеш у вас? Аз мисля, че ще е по-добре да отидем в някоя кръчма. Тъкмо ще можеш да ме зарежеш, когато си поискаш!
- Не си справедлива, но нищо, няма сега да споря с тебе. Отиваме у нас. И без това ей го тука, на една крачка е...
Решително завъртя ключа и потегли.
- И не се притеснявай! Щом кажеш, те карам те у вас.
Мимето беше пооправила визията си и понеже се уплаши, че Теди може да промени решението си и да предпочете наистина някое одимено заведение за този толкова тайнствен разговор, му отвърна примирително:
- Нека е у вас. Но за какво е цялото бързане? Не можеше ли утре? - Изведнъж се сепна. „Да не би нещо Пупи да е разбрал!” Не се сдържа:
- Теди, да не би вуйчото ти... нещо....
- Не бой се! Няма нищо такова! Поне засега.
Стигнаха пред блока. Младежът паркира колата. Мълчаливо се изкачиха с асансьора до петия етаж и той отключи входната врата. Влязоха. Мимето се огледа и спомените от първата нощ с Теди нахлуха в главата и. Момчето също явно нещо преживяваше, защото директно я заведе в хола и я настани на канапето. И двамата не казаха нищо. Климатикът работеше, спуснатите щори и плътно затворените крила на прозорците изолираха помещението от нощните шумове на столицата и го правеха идеално място за предстоящия разговор. Теди отиде до малко барче в ъгъла и извади бутилка водка и две чаши.
- Само вземам нещо безалкохолно от хладилника и идвам.
- Добре! - вяло отговори Мариана, почувствала как я обзема слабост и желание да остави всичко на произвола на съдбата. „Искам всичко да стане както беше преди да дойда в София. Искам отново да съм ученичка в гимназията и животът ми да започне от тогава... Искам...”
- Ето, заповядай! Фанта или кола?
- Каквото и да е, но с малко водка...
„По-добре да е с повече! - помисли си Теди, - Като чуеш, че известния депутат Петръчки - мой вуйчо и твой любовник, е решил да те прави своя жена, и едно шише може да ти не стигне!” - и наля по три четвърти водка „Смирнов” в двеста грамовите стъклени чаши, като допълни тази на Мимето с кола до горе. После седна диагонално от нея на фотьойла, тапициран с раирана в жълто и черно като на тигър изкуствена кожа, извади от джоба на светлосините си дънки смачкан пакет цигари и издърпа две до половината:
- Моля! - протегна ръка към отпусналата се на тигровото канапе девойка в кремаво блузка и тясна кожена виненочервена пола, изпод която съблазнително се показваха гладките и мургави бедра. Сякаш магнити, те привлякоха и задържаха погледа на момчето, което с усилие на волята
отмести погледа си от тях. Стомахът му сладостно се сви. „Няма да е лесно... Няма да е лесно... - започна да звучи някакъв нежелан глас в главата му, -искаш и нея, искаш и парите на вуйчо си, и още момичето с червените коси, и от сладката сервитьорка не би се отказал... И ти си като вуйчо си, но нямаш неговата воля да се бориш за нещата, които желаеш...!” „Недей да бъдеш толкова сигурен!” - тръсна глава младежът.
В последно време този вътрешен глас започна много често да се обажда неочаквано и без позволение. В един момент Теди го прие и започна да му отговаря, защото не успя по никакъв начин да го прогони или заглуши. Дали пък това не бе гласът на бдящата му съвест? Или пък отглас, далечно ехо от детството, когато се чувстваше част от едно задружно и обичащо се семейство? Отговорът не бе от значение, важното беше това, че вече не бе така сигурен в себе си, че вече не харесваше начина си на живот, лицемерието към вуйчо си, постъпката с Мариана и това, че нито бе развързал, нито бе разсякъл гордиевия възел от уплелите се и произтичащи един от друг проблеми. И отгоре на всичко отново я желаеше, макар да знаеше,че последствията могат да са непоправими. Мимето май усети нещо, поизправи се и придърпа поличката към закръглените си колена. Премигна няколко пъти и взе пълната чаша.
- Наздраве, Теди!
- Наздраве! - отвърна момчето и отпи голяма глътка.
Мимето го последва.
- Е...? - погледна го въпросително. - Казвай най-после какво има?
Теодор въздъхна, взе смачкания пакет, повъртя го нерешително и пак го остави на масичката.
- Засега нищо и няма нещо кой знае какво, но понякога нещата ни връхлитат изневиделица и реагираме, без да мислим и под влияние на емоциите. И се вкарваме в още по-големи проблеми.
- Не го усуквай, моля ти се, не ме подготвяй - ето, седнала съм, ще понеса съдбоносното ти известие, без да цивря. Ти нали си тук!.. - и го погледна с толкова искрена любов, че нещо го стисна за гърлото и гласът му изневери:
- Не знам как да ти го кажа, но на вуйчо ми му се е доженило нещо!...
- Еми чудесно, да се жени! - допреди малко мокрото от сълзи лице на девойката засия. - Теди, обичам те, о, как те обичам, Теди!
Преди да се опомни, младежът се оказа прегърнат от Мимето, което се повдигаше на пръсти и едва успяваше да сплете ръцете си на загорелия му врат.
- Миличкото ми момченце! Искало е да ме изненада! Ще ми простиш ли някога... за преди! И за вуйчо ти... О, как ми е омръзнал, направо ми се... Но няма значение, щом ще се жени, няма никакво значение! Не ми трябват парите му, ни колите му... Ще му върна всичко!... - отдръпна се за миг, погледна окаменелия Теодор, отпуснал безволево ръце, и пак се хвърли върху него. - Обичам те, обичам те, обичам те... - мълвеше, мокрейки със сълзи чупливата му дълга светлоруса коса, - ако ме отблъснеш, ако ме презираш - а ти имаш пълното право да ме презираш, ще умра... - разплака се отново и думите и станаха неясни, но Теди чу последните, - ако не се убия преди това!...
- Иска да се ожени за теб! - откъсна се от устата му, без сам да разбере как стана това.
Все още стоеше прав, прегърнат от момичето, положило пламналата си дясна страна върху овлажнялата на гърдите му фланелка. Усети как тялото и се стегна и застина. Почувства студенината му и доби усещането, че го е прегърнал мъртвец. Бавно хвана малките мургави ръце за тънките китки, отлепи ги от шията си и направи крачка назад. Вгледа се в лицето на
Мариана. То не изразяваше нищо. Кръвта се бе отдръпнала от него и то се бе превърнало в погребална маска.
- Мариана, Мариана, чуй ме! - Теди отново я придърпа до себе си и я стисна силно в прегръдките си, като че искаше да и влее от собствената си топлина - Аз съм тук и те обичам... Ще измислим нещо... Имаме още време - може пък да се откаже, на тия години на мъжете нещо им прещраква и са готови да вършат всевъзможни глупости, но и бързо променят намеренията си... Стават като децата , чуваш ли ме, Марианче... Обещавам ти, че тая сватба няма да се състои... Вуйчо ми трябва да свикне с мисълта, че не си негова собственост!...
Замълча. Не знаеше какво да прави. Стърчеше в средата на стаята с опусналото се върху него мъничко телце и се взираше в бялото тебеширено лице пред себе си. Изглежда, девойката бе изгубила съзнание. Единствено повдигащата се леко гръд под кремавата почти прозирна блузка подсказваше, че е жива. С облекчение Теди видя, че клепачите и бавно се повдигнаха. Постоя миг-два така, после с решително движение се наведе, грабна я като малко дете и внимателно я остави на канапето. Полека я нагласи така, че да и е удобно, и положи главата и върху коленете си.
- Ще се оправи, сърничке, всичко ще се оправи. Ето, аз съм тук, при тебе, няма от какво да се страхуваш!...
Лицето на момичето порозовяваше и постепенно възвръщаше цвета си, но то само слушаше тихия и гальовен глас на прегърналото го момче и мълчеше, и попиваше словата му като суха пръст живителната влага, и го гледаше с влюбените си очи, в които потъваше всяка обективна преценка и всеки здрав разум, всички предварителни планове, които си правеше Теди за разговора им. Тласкан от неведома сила, той изведнъж се почувства силен и призван да спаси царската дъщеря (Мимето) от триглавият огнедишащ змей (Пръча). Обзет от благородни подбуди и почувствал не толкова с разума си, а със сърцето си, че това е вододелът, границата, линията, която трябва да пресече, за да възвърне уважението към себе си, той се врече във вечна любов на девойката, която бе запазила чисто сърцето си сред мръсотията, която след толкова връзки се влюби безнадеждно за първи път в него и му се отдаде с цялата страст на първата любов без задръжки, сметки и уговорки. Дали щеше да се окаже достоен за тази любов? И щеше ли да бъде от този момент нататък истински мъж, какъвто досега не беше? Времето, само времето щеше да покаже. Сякаш изведнъж му бяха пораснали крила. Усещането беше страхотно. И в точно в този момент дисонансно в мозъка му като свредел задълба отново противния гласец: „Наясно ли си какво правиш, благородни рицарю?! Ще се осмелиш ли да отмъкнеш принцесата под носа на змея? И ще посмееш ли да го заявиш открито пред него и пред целия свят? А как ще понесеш отровните подмятания от запознатите с миналото на Мариана и лицемерното учудване на току-що научилите за него?” - продължаваше да върти сондата в съзнанието му.
- Теди, защо се намръщи така... страшно? - тихо прошепна момичето и го погледна отдолу нагоре с широко отворени очи. - Извинявай, не исках да припадам... Но... но... но... това е ужасно! Как ще се омъжвам за него, когато обичам тебе?! И аз... аз вече не мога да го понасям. Как преди съм могла... Като че съм била друг човек тогава. Имам чувството, че живея истински едва откакто... откакто бяхме заедно, и... и... и аз самата не зная как стана, че... че... че се влюбих в тебе...
Очите и се повече и повече и се разтваряха и като водовъртеж засмукваха надвесения над нея младеж, чието лице бавно се свеждаше все по-ниско към нейното, към тъмнокафявото вълшебство на очите и и към магията на топлите пълни полуотворени устни под сладкото влажно носле. Чувстваше се безсилен да се противопостави на съдбата, която неумолимо го тласкаше към мургавата мъничка девойка с почти детско излъчване въпреки помията, в която себе озовала. Любовта и към красивия като антична статуя младеж се оказа катарзисът, който провокира свличането на натрупаните през годините мръсни пластове поквара и предизвика появяването на нейното учудено, лъчезарно, предопределено да обича и да се раздава съкровено женско „аз”, скрито и потискано до този момент.
Когато устните им се докоснаха, всичко в стаята внезапно се разтърси, избухна, завъртя се, канапето с раираната тапицировка се превърна в тигър, а двете табуретки и фотьойла в малки тигърчета, които в странна игра запламтяха в огнено жълто-черно кълбо на фона на яркозелена джунгла от растения и цветя, изникнали от наредените по пода малки и големи тъмночервени, кафяви, жълти и пембени саксии от изпечена глинеста пръст. Синьо-черната отвесна водна повърхност се развълнува, закипя и се изля като водопад в пяна и бели пръски от фототапета на стената върху блестящия паркет и го превърна в странно дъно, по което бавно и тържествено се размърдаха риби-чехли и чехълчета. От подкреватни пещери подадоха носове странни същества, а от таванния свод бързо запремигваха с разноцветни космични светлини лунички и звездички. Кораб-китара безстрашно ту пропадаше в дълбоки бездни и забиваше издължен гриф с грифони в изправена на задните си крака насрещна вълна, ту се се издигаше на гърба на следващата. От опнатите струнни въжа на вирнатия към таванната вис гриф със стичаща се по него вода бесен вятър - пиян китарист, изтръгваше мощни буреносни акорди.
После всичко стихна. Акордите заглъхнаха. Кипналата водна шир се успокои, отдръпна се и зае обичайното си отвесно положение върху фототапета. Звездички и лунички се превърнаха в електрически лампи, дъното - в паркет, рибите - в чехли, пеещият кораб - в китара, а тигърът и тигърчета се опънаха неподвижни в първоначалните си пози върху канапето и табуретките. Теодор и Мариана лежаха на пода - изхвърлени на брега корабокрушенци, оцелели в първичната схватка на стихиите - огънят и водата, небето и земята, разумното и инстиктивното, черното и бялото, мъжът и жената. Проснати по гръб, с бурно повдигащи се гърди, голи, с окъпани в пот тела, те бавно идваха на себе си. Постепенно и с нежелание душите им се откъсваха от безграничното, от безсмъртното и заемаха предишното си положение в прокрустовото тленно временно ложе. Теодор пръв се опомни. Обърна се с усилие на хълбок, подпря горящата буза на дланта си и се загледа в легналото момиче, което му се усмихваше. Всичко бе казано в последния половин час. Думите вече не не бяха необходими, думите не можеха да кажат това, което си бяха казали телата. Момчето се изправи и подаде ръка на момичето, което я пое, стана и го прегърна. Стояха така известно време, прилепили едно до друго успокоените си и удоволетворени тела. Вулканът вече не изригваше, лавата изстиваше, но преживяното щеше да остане. Каквото и да се случеше отсега нататък, нищо вече нямаше да бъде същото. Знаеха го и двамата. Мариана плъзна нежно върха на пръстите си по бузата на младежа и отново без да каже дума, се наведе, събра дрехите си и тръгна към банята. Знаеше къде е от първото гостуване на Теди. Това бе второто, но то обезличи почти напълно спомена от предишното. Ако тогава беше само секс, то сега бе прераждане, вричане и самообричане едновременно, беше пълно осъществяване, непланирано, неочаквано, без „ако” и „ама”. Беше нещо, което се случва само един-единствен път в живота. А на повечето от хората, родени на тая земя, не им се случва никога.

Следва