автор: Rodenavlotos

Гладът е, който ме държи във форма
и този глад не е гладът на тялото.
Задоволявам дневната му норма.
Но аз оглозгвам кокалчетата до бяло

на споделената със някой обич.
Гладът по-скоро е гладът на кучето.
последвало стопанина си в гроба,
когато нещо лошо му се случи.

Самото то не може да говори,
но любовта в очите му наднича.
Кой казва, че е дадено на хората
единствено да могат да обичат.

Нуждая се от тази глътка обич,
която като пъпна връв ме храни
със щедростта на майчина утроба
и заздравява дневните ми рани.

И мозъка държи във статус „буден”,
спасен от затлъстяваща амнезия.
А после, в нощите зачева чудото
на гладния, наречено поезия.