автор: mitkoeapostolov

– Къде така, момче? – провикна се възрастната жена от дола и пооправи забрадката си.
– Ходихме на разходка. Имам гостенин от Америка – младият мъж посочи крачещия до него човек.
– Ааааа, докъде стигнахте? – поинтересува се жената и тръгна да се изкачва по пътеката нагоре към пътя. Бялата ù забрадка на червени рози и хризантеми изпъкваше на фона на жълтеникавата пръст и сивите скали.
– Горе до Превала – отвърна младият мъж. – До върха, от който се виждат Милеви скали и цялата планина наоколо.
Американецът стоеше и се усмихваше неловко отстрани.
– Аааа! – оживено възкликна жената и достигна двете момчета. Дългият ù бежов шлифер и черният памучен панталон контрастираха с топлото септемврийско време. Раницата ù – ръчно изработена от бяла и червена вълна – беше преметната през раменете с помощта на бяло памучно въже. Дъното опъваше тежестта надолу и издаваше, че е пълна. – А защо вървите по този път? Можехте да минете по билото и да слезете направо в Драгиново.
– Не бяхме сигурни къде ще излезем, затова се върнахме по същия маршрут.
– Ако дойдете отново по тези места, може да продължите направо от върха, без да свивате към селото. Ще достигнете една хижа, където се събират дърварите да ядат, да пият и да се веселят.
Голям камион с ръждясала и паянтова каросерия, натоварен с отрязани дъбови дънери, ги накара да се отдръпнат встрани. След него се вдигна пушилка.
– Изсякоха гората, ей! А не садят нови фиданки…
– Така е, бабо. Какво да се прави... А ти откъде идеш?
– За дренки бях цял ден и сега се прибирам. Искаш ли да ви отсипя, ако имаш пликче? – попита жената сърдечно. Бялото ù сбръчкано лице светна, а веселите ù сини очи блеснаха.
– Искам, ама пликче не носим.
– Нищо, нищо. Дай да вървим заедно. Една от първите постройки в селото е моя. Там ще ви пресипя дренки.
Тримата тръгнаха по пътя надолу. Залязващото слънце ги примамваше все по-напред и затопляше ведрите лица. Блуждаещите им сенки танцуваха волно в прахта.
– Ти откъде си, момче?
– От Пазарджик.
– Ами какво прави тук американчето?
– На гости е. На времето учехме заедно.
– Наистина?! Дъщерята живее в Англия. Няма работа при нас. Само беднотия и тегло. Затова тя и мъжът ù работят там по шест месеца и после се прибират за Коледа. Няма как, трябва да си гледат семейството.
Жената намести презрамките на раменете си. Трите фигури, следвани от гротескните си сенки, напредваха по криволичещия коларски път като кукли от различни постановки – приведената напред осанка на жената с раницата, изправеният пазарджиклия с криви крака и набитият слаб американец.
Когато стигнаха до селото, жената ведро подкани спътниците си:
– Влезте, влезте, втората врата е моята. Тук гледам животните, а живея по-надолу, към центъра.
В двора ги посрещнаха едностайна тухлена къщурка и кирпичена постройка на два етажа. Първият етаж се издигаше с криви стени от поразместени кални тухли, а вторият се ширеше без прегради, за да може да се трупа и складира сеното.
Жената свали раницата си на тревата пред постройката и продължи:
– Може да сме бедни, но си имаме животинки. Дават ни мляко, сирене, кашкавал, а пък и месо по Коледа, като се прибере дъщерята. Гладни не оставаме.
Тя отвори дървената врата на приземния етаж и подкани пазарджиклията:
– Влезте да покажеш телето на американчето.
Младият мъж преведе думите ù на английски. Американецът надзърна любопитно в обора, но дали от силната миризма или заради животинските изпражнения по земята, не понечи да влезе.
Жената извади найлонов плик отнякъде и го изми с вода.
– Бях сложила корички от пъпеш за телето – обясни тя. – В него ще ти отсипя.
Младият мъж се съгласи. Жената разгледа плика, погледна двете жълти найлонови торби, които лежаха извадени пред раницата, пълни с дренки, взе едната от тях и я подаде:
– Абе я вземай цялата торба! Какво ще отсипвам?!
– Не мога, бабо – отвърна смутено пазарджиклията. – Не ми трябва толкова много. Пък и ти цял ден си брала, а аз така наготово…
– Вземи си, синко. Раздай на който иска. За здраве от Айше от Драгиново им кажи.
Американецът наблюдаваше учудено.
– Да ти оставим някой лев? – неловко попита младият мъж.
– Олелеееее! – завайка се жената. – Пари не ща. Вървете си двамата с гостенина по пътя и останете със здраве!
– Благодаря, бабо! – поклони се пазарджиклията. Американецът се усмихна и се здрависа с жената.
Меките лъчи на септемврийското слънце милваха за последно голото теме на Превала и се сбогуваха с Милеви скали и чукарите над Велинград. Историята кротко заспиваше в полите на Родопите, а изгряващата луна предвещаваше отварянето на нова, бяла страница от утрешния ден.

* * *

– Ей оттам събери, момче, ей оттам! – засмя се високият възрастен мъж и посочи с ръка замърсената трева.
– Много е тук боклукът, нямаме време да го вземем всичкия – отвърна пазарджиклията.
Американецът вървеше по шосето и събираше отпадъците от тревата на банкета с щипката на пластмасовата пръчка.
– А вие защо го събирате този боклук?
– Маратон ще има около язовира. Да им е чисто на хората докато бягат.
– Чистете, щом можете. Вие сте млади. Аз съм от Батак. Голяма беднотия е при нас. Няма какво да ядат хората. Мани, мани…
– Не е лесно в тази държава.
– От мен да знаеш, момче – турците съсипаха България! Те ни превземат.
– В случая не те са разпилели боклука покрай язовира.
– А тоя другият, дето събира, какъв е? – обърна се възрастният човек към американеца.
– Американец.
– Американците съсипаха света, момче, съсипаха го, да знаеш!
– Може, ама този тука чисти боклука, който местните са изхвърляли.
– Абе ти нещо май се заяждаш, а? – наежи се възрастният човек, белите му мустаци потрепераха и пожар се разпали в очите му. С две големи крачки той се озова пред пазарджиклията и размаха пръст. – Не ме гледай, че съм такъв прост. Мене не можеш излъга. Този никакъв американец не е. Най-много някой българин, който е учил в Америка – при тези думи дясната му ръка се извиси, стисната в юмрук, а зъбите му се обелиха.
– Мисли каквото си искаш! Много хора съм слушал да се оплакват като теб, но никой не желае да направи нещо. Защо не вземеш ти да изчистиш? Все пак ваши са градът и околността, за вас и вашите деца ще е по-приветливо.
– Кой, аз?! – учудено възкликна възрастният човек. – Само ако някой ми даде хиляда лева.
Младият мъж отвори уста да каже нещо, но преглътна думите си. Буреносни облаци бяха натежали на ведрото септемврийско небе и притискаха Родопите надолу към водите на язовир „Батак”. Възрастният човек свърна няколко крачки назад и се качи на разнебитена камионетка. Зад нея мълчаливо наблюдаваха ръждясалите контейнери за боклук. Около тях като скъпоценни бисери се редяха кофички от кисело мляко и найлонови опаковки, блеснали от есенния дъжд.