автор: jantreya

На хвърлей тишина, на късче есен,
на капка студ, на точица ридание,
роди се бучка остъклена песен,
която ме обрече на мълчание.
На детска крачка сън, на стъпка мисъл,
на ивица от някаква надежда,
за грам посока някой е написал
и с лупата в посоката се вглеждам.
На пръст от вечността, на лакът спомен,
мълча и в мен тъгата е безока.
На две чертички тъмно – миг преломен -
принцесата целунала жабока…