автор: giro

Ти си моят най-добър приятел. Още от момента, когато разгони онези хулиганчета от люлката, за която жадно чаках от цял час.
А иначе ми е било непонятно що за приятел си ми ти, след като все така дразнещо ме подчиняваш на себе си. Но не мога да ти откажа. Някак всичко, което искаш, по странен начин е резонно. Само че най-вече за теб, не за мен. Сега съм тук пак, заради теб. Капризът ти е резонен, ако изобщо има резонен каприз.
От време на време се разливаш в мен като горещ пилешки бульон с тарос и небелен чесън. Нерядко и като леден, грапав таратор с копър, счукана мента и орехи. Често пъти те чувствам като двете супи в скоротечно редуващ се порядък...
Ееех, защо ли ги говоря тези неща! Виждам те – смееш се.
Приятели са хората, които се познават и въпреки това се обичат. А аз те познавам. Но най-вече те обичам. Двете нямат общо. Може би все пак мъничко се покриваха в началото. Но тогава бяхме смешни джеремета с нелепо огромни раници на гърбовете и с дръзновение, за което Чомолунгма не беше дораснал.

Помниш ли, когато ми се наквасиха обувките на ледената Мальовица? Да, тогава обувките се мокреха, а ние бяхме аджамии. Опъна ни се ръбчето. Всъщност, опъна ни се действителността и бяхме скапани. Ти ми даде плетените чорапи, резервните - единствените за двама ни, а твоите крака също бяха подгизнали. Едва дочакахме брулещото утро в набързо изкопаната снежна дупка под Орлето. После ти загуби половината пръсти на краката си. Аз изпитвах вина, но ти, идиот с идиота ти, се хилеше, понеже никога не си обичал да си режеш ноктите на краката.
Помниш ли, когато лавината затрупа Перушана? Нямахме лопати, нямахме сонди, тогава още нямаше и лавинни предаватели. Обезумели копахме със ските и някаква стихийно придошла в нас чудовищна сила спаси другарчето, минало през лавинното поле. Просто нямаше друг път и някой трябваше първи да отреже сигурната лавина в захаросания сняг.
Имаш спомен за старата хижа Мусала, нали? Естествено, че я помниш, та кой от нас не я помни. Старо, сиво дърво. Нечленоразделно, но нескончаемо бъбрещо кюмбе. Остра ракия в канчета, песни...
„Вържи го,
вържи го,
вържи го
и на пирон го закачи...”
Господи, как ми липсва всичко това!
Докато поглъщахме парцуцата с другите пиргиши, снежна дъска затрупала дупките ни, старателно изкопани някъде под Леденото езеро. Бяхме ги именували с клонки клек и маркирали местополжението им със ските ни. Ония серсеми, арменюгите, бяха кръстили тяхното „Арменска мъка”, пък Перушана кръсти тяхното „Ергенска радост”. Качихме се полупияни горе, но ските ги нямаше. Събори ни снежна дъска. Тогава разбрахме защо ските ги няма и заболя..., ужасно заболя. Боже мой, как болеше! В „Густо майна” на карти бяха загубили и двамата картоиграчи, останали там, най-коравите пичове... Те загубиха, а нашата загуба боли досега...
Сещаш ли се за моето тиганче от онези - първите тефлонови. Ти врякаше, че само мъкна глупости в раницата, но когато венчално съеших в него саздърмата с боба, целият заслон плачеше за още. Не можах да удовлетворя всички – просто на „Кончето” тогава нямаше бакалия. Сега като гледам може и да са направили.
Помниш ли, първата ни свръзка по Белия улей? Стигнах до едно мижаво надвесче, нищо работа. Голям камък - чудна хватка. Обаче се изкърти като вафла, а аз политнах. Изскубнах четири клина, натроших се в скалата. Ти направи рапелите – тежки, мъчителни и сякаш безкрайни.
Помниш ли онази лятна буря на Джангала, друже? Мълнията, заради която двамата с теб години наред давахме поредния курбан в живота си.
А помниш ли когато зяпнали нагоре брояхме звездите под небесното бездъние на Страшното езеро. Сигурно, защото бяхме много, много млади, запомних този миг като най-звездния в живота ми. Тогава си казахме, че смъртта не може да е страшна, шом ще те възнесе с плащеницата право върху Млечния път.

Хей, приятелю! Помниш ли, помниш ли...
Боже, колко истории сме преживели двамата!
Защо ми е да ти ги раказвам, та нали ги знаеш, а и винаги си ги разказвал по-добре от мен.
Виж сега, хайде да помълчим!
Дай да послушаме с теб алта и сопраното на виелицата, тихо пронизвани от чинелния звън на пикела в камъните. Това е нашата последна зима!
Аз този път няма да се смразя, обещавам ти!
Ненапразно сега се качихме на връх Безбог, нали?!
Защото винаги сме се питали с теб дали има Бог. След всяко наше оцеляване сме били сигурни, че го има. А всяка шеметна радост от успешното изкачване, още повече ни уверяваше в това... Сега пак не се съмнявам в Него, но малко Му се сърдя, да знаеш.
Няма повече да говоря за върховете ни, няма да издържа, не искай това от мен!
В този момент, когато от Безбог аз се моля на Бога и разхвърлям праха ти в гънките на облачната му роба, над смолистите гори и долините, над човешкия свят, който ти така обичаше, аз няма да ти досаждам с повече приказки. Правих го цял живот, нали?!
Сега лети!
Лети и като горещ бульон се разтвори в душите на всички, така както беше разтворен в моята душа, твоят дом...