автор: gringo

Осма глава (продължение)

Нямаше представа колко време е стоял пред прозореца. Осъзна, че се взира в пуснатото перде, по-точно в едно мръсно петно на нивото на погледа му, без обаче да го вижда до момента, в който отново се завърна в реалността и си спомни, че върху пропилото се с кръв дюшеме лежи съседът и приятелят му Драгомир. С огромно усилие на волята си наложи да погледне към пода.
Едра изумрудено зелена муха, усетила кръвта, долетя и забръмча около тялото. После кацна върху тъмното петно на гърба на мъртвеца. Все още в транс, като сомнамбул, убиецът се обърна, направи две крачки, наведе се и прогони мухата. Обърна трупа по гръб и когато видя познатото лице с широко отворени, застинали в учудване очи, стомахът му се сви на топка, догади му се, залитна настрана и повърна пред мивката. Свлече се на колене, раменете му затрепераха и снагата му се разтърси в отчаяни ридания. „А-а-а-а-а,!... А-а-а-а-а!...”-.стенеше мъжът и блъскаше главата си о дървения под. Разкървави челото си „...А-а-ааа!.. Какво напра-а-а-вих... какво, какво направих!...” Пред замъгления му от кръвта и сълзите поглед се мярна случайно лежащия на пода кухненски нож. Допълзя до него, сграбчи го и след като се изправи, така зверски го стисна, че кокалчетата на пръстите му побеляха. „Свършен съм! По- добре да ме няма!”- и като хвана дръжката на ножа с две ръце, го насочи към сърцето си. След като постоя така секунда-две, решителността го напусна и той разбра, че няма сили да свърши със себе си. Остави го бавно на хладилника и вдигна бутилката с ракия от захабеното мръсно дюшеме. Видя, че е останала още около една пета неразляла се джанковица - беше я пекъл есента и се гордееше с аромата и качеството и. И макар че това стана преди пет-шест месеца, сега му се струваше, че е било много отдавна - сякаш в някакъв друг живот.
А обърнатият по гръб труп на мъртвия мъж продължаваше безучастно да лежи на пода и изцъкленият му поглед създаваше илюзията, че съсредоточено изучава оплютия от мухите грубо измазан с вар таван. Иван допря до сухите си устни гърлото на шишето, надигна го и чак когато и последната капчица ракия се изля в устата му, го захвърли в три четвърти пълна с отпадъци кофа, служеща като боклукчийско кошче. После изправи падналата маса, вдигна от дюшемето легналия настрана стол, постави го пред нея и тежко се отпусна отгоре му. Захлупи лице върху олятия през годините с какви ли не мазнотии плот и като сключи зад тила длани с възкъси кебапчести пръсти, замря неподвижно.
След известно време Иван преглътна мъчително и с нежелание се надигна от стола. Направи няколко несигурни крачки по посока на вратата, отвори я, прекрачи прага и с озова в коридора. Не издържаше да стои повече в една стая с трупа. Вече бе решил как да постъпи. Отначало смяташе да изкопае дълбока яма в едната от двете стаи в мазето, на която не беше правена подова настилка, за да се съхраняват в нея на по-студено зимнината и виното. В левия ъгъл, диагонално от вратата, имаше купчина пясък. Около кубик и нещо. В този пясък Иван заравяше добре запечатани еднолитрови бутилки с домашно вино. „Беше то. Някога.”- мина през ума на смалилия се отведнъж стопанин, застанал в средата на мазето с отпуснати рамене. След кратък размисъл осъзна, че няма да има сили да зарови в собствения си дом своя съсед и да продължи да живее в него. Понеже го знаеха като страстен рибар и често го виждаха да пърпори по главната улица с жълтата си „Лада” на път за някой от гьоловете от западната страна на селото, намисли да напъха в чувал тялото, да го сложи отзад в багажника, да нахвърли отгоре разни рибарски принадлежности и да отиде вечерта до най-голямото езеро. Ще вземе и палатката - за парлама, демек , вижте ме, отивам на нощен риболов. И ще дебне..., ще дебне удобния момент, за да хвърли трупа във водата. „Тежест требе да му вържа.”- разсъждаваше поокопитилият се неволен убиец - „И как да го пусна в дълбокото? Немам лодка!” - мисълта му се запъна като магаре на мост и не щеше да тръгне отново напред към намирането на приемливо решение. Като продължаваше да се терзае и псуваше - кога на глас кога наум, но тихо , защото се страхуваше да не го чуе някой, макар че това бе невъзможно, Иван внезапно бе осенен от идеята как да се отърве от трупа с най-малък риск да го спипат. Припомни си, че близо до големия гьол имаше изоставена кариера за добив на чакъл и пясък, в чийто район бе мернал доста бая дълбоки трапове. Това запуснато място бе подивяло, обрасло на места с келяв храсталак и огромни магарешки тръни - ако имаше късмет, можеше да минат години, преди да открият останките. А можеше и никога да не ги намерят. „Дай, Боже!”, - прекръсти се убиецът, но после осъзна неуместноста на спонтанно отронилото се обръщение към Бога и горчиво разтегли устни в подобие на усмивка. „Требе да го закопам надълбоко! И да не забравим да земем лопата...” Все по-ясно и отчетливо в главата му се подреждаха предстоящите действия, които му се налагаше да извърши, за да осъществи успешно операцията по „спасяването на редник Иван”. Струваше му се, че ако успее да се отърве от тялото, може и да отърве затвора. Както всеки по-грубоват и първосигнален човек, така и дебелакът, станал убиец, започна да свиква с настъпилата промяна в живота му. Инстинктът за самосъхранение надви самосъжалението, разкаянието и преминалата за малко мисъл за доброволно предаване на властите. Минута след минута и час след час той намираше все повече и повече доводи в своя полза, за да оправдае себе си и дори да прехвърли вината за случилото се на мъртвия съсед. „Диването му с диване просто! - с известна доза съжаление процеди през зъби вече готовия за решителна офанзива поизправил се бъчвообразен шоп, - А можеше да сме разделили паричките, да си трайкаме и след некое време кро-о-отичко да си ги арчиме за какво си ни е кеф! Ама чекай, чекай малко!”- очетата на Иванчо заблестяха - от състояние на ужас и потрес от извършеното той започна да преминава в състояние на пароксична възбуда и за пръв път от момента на убийството осмисли факта, че по мръсния под на отвратителната му кухня са разпилени близо милион евро! „И сега всичките са мои! Само мои!... Глупак! Жалък страхлив глупак!... Защо ме вкара в такава беля бе, нещастнико!?”- с омраза изрече на глас Иван, като че съседът му стоеше жив пред него. „Не съм искал да те убивам - стана от само себе си някак!...”- продължаваше мисления си монолог, като все повече и повече започваше да си вярва, че жертвата е той. Мисълта, че разполага с толкова много пари, му даде кураж и сили да повярва, че всичко ще завърши добре за него. „Довечера ! Само да се свърши веднъж довечера!...”- повтаряше си той- „Да устискам до довечера!”
В часовете преди вечерта Иван обмисляше подробностите и детайлите, подкрепяше се от време на време с по някоя глътка с ракия, която обаче не му действаше и въпреки че изпи доста, мозъкът му работеше безотказно. Натъкми въдиците, сгъна палатката, приготви захранка от смески и сложи да вари царевица за стръв. Движението го отвличаше от мисълта за лежащото в кухнята мъртво тяло. Смяташе накрая да го пъхне в чувала, ала после се сети, че е твърде малък за целта.
След десет минутно ровене из различни кьошета, най-после изнамери в мазето голям-около три квадрата найлон, предназначен за покриване на парник. „Ще свърши работа.”- със задоволство заключи убиецът, излезе от стаята и тръгна по малко коридорче към втората приземна стаичка. Точно срещу него се виждаше врата, по-тясна, талашитена и небоядисана. Иван натисна дръжката и когато я отвори, в долната и част се откриха пет циментови груби стъпала. Наведе се, за да не се удари о ниския горен праг, стъпи на първото стъпало и като протегна дясната си ръка, се извъртя надясно и включи осветлението. Силна бяла светлина заля доста обширно помещение, в средата на което бе паркирана запазена жълта „Лада”- една от визитните картички на съществувалата доскоро съветска държава.
Иван се изкачи по стъпалата в гаража, който беше допълнително пристроен до външната източна страна на неизмазаната му къщурка. По обем бе поне една трета, ако не и повече, в сравнение с къщата. Като цяло това архитектурно творение можеше да претендира за представителна извадка на типичния строителен стил „Оттук-оттам, с каквото има, когато има и както дойде” на вечно нямащия пари и в същото време вечно строящия българин. Въпреки че не му беше до колата, Иван все пак не пропусна да я обиколи и да прекара пръсти по капака и старателно излъсканата броня. Наскоро я бе боядисвал и изглеждаше така, сякаш преди месец е излязла от завода.
- Нема начин! - нежно и говореше той - Ше те ползвам като катафалка нощеска,.. ама само да ни се размине! Как ше да те стегна! Неща я мерцедеси и беемвета, дай ми ти менека руско возилло! Е-е-хе-е-е-е! Да ми паднеше едно „Т-34”, да го яхнем язека и да го пришпорим каде параламенто! Е-е-е-х! Да замачкам това мръсно гадно депутатско племе!!! Кеф!!! Връти, връти, връти - един да не остане! На пестил ше ги напраим!”
Както огромна част от и без това намалялото чувствително българско население през двайсетте години на пладнешко обирджийство и тотално съсипване на образователната система, така и Иван говореше на странен език - смес от осакатени диалектни думи, чуждици - най-вече от английски, и ограничен набор лексикални единици от официалния български език. Едно от най-характерните за спасената от лапите на социализма страна бе това, че всички социални прослойки питаеха искрена, непресъхваща и растяща ежесекундно омраза към властимеющите от всякакъв клас категория, вид, подвид и раздел на политическата фауна и флора. Но който успееше да се докопа до властта, бързо забравяше предишна омраза и започваше да граби като невидял.
Към шест часа, макар че беше още светло, Иван с армирания найлон под мишница, се насили да влезе отново в стаята с мъртвеца. Нищо не се бе променило в нея. Все така Драгомир лежеше по гръб и гледаше недоумяващо напукания таван, а голямата нахална изумрудено зелена муха бе застинала върху носа му, вече започнал да добива восъчно жълт цвят. Компания и правеха още няколко по-дребни, които важно и тържествено маршируваха с мъхести тънки крачета по дрехите и откритите части от тялото. Догади му се. Отново пропадна в мрачна депресия и стореното от него се открои с цялата си грозота и невъзвратимост в съзнанието му. С огромно усилие на волята си наложи да се наведе, да разгъне найлона и да го разстеле отгоре на дюшемето. Обърна тялото върху него и все така преобръщайки го заедно с найлона, успя да го обвие плътно. Промуши под него предвидливо приготвения отпреди сезал няколко пъти и здраво го овърза. Използва пешкира за парцал и избърса внимателно отвсякъде продълговатия вързоп. После отвори широко всички врати, домъкна вехтия килим от другата стая и го положи върху него. Умори се. Дребни капчици пот бяха оросили ниското му чело. Стоя известно време изправен, с ниско сведена глава, като бик преди нападение. Дишаше тежко.
„Да се свършва по-бързо! Дали пък нема да е по-добре да се предам?!”- проблесна за части от секундата в главата му, но един друг глас, гласът на страха и на вечното, никога неумиращо стръвно желание да оцелееш на всяка цена, задуши, подтисна временното чувство на малодушие. „То, дет се вика, затворо нема да ми избега... Ако ме фанат!...Да, точно така! Ако ме фанат, ама може и да не ме фанат!”- надеждата за спасение запърха отново с прозирни несигурни крилца в размътената душа на убиеца, който се надяваше всичко да отмине и да се забрави с времето като фантастичен кошмарен сън. Отново се наведе, здраво стисна краищата на килима с увития в найлон труп и вимателно го потътри най-напред по пода на коридора, а след това и по стълбите надолу към мазето. Довлякъл го криво-ляво в гаража, той го остави на бетонния под до багажника на колата, седна на цимента и изпружи късите си дебели крака надолу по стъпалата. „Ше требе да тръгвам... Не може по тъмно да разпъвам палатка и да фърлям въдици... Верно, опасно е, па и бая ракия изпих - ама нищо ми нема”- помисли си той - „А може и некой катаджия да ме сапре... леле майко... вапцааме го!...”- и той си запредставя една след друга все по-страшни картини - как полицай отваря багажника и намира опакованото тяло „Като за мохамеданско погребение съм го омотал тоя нещастник!” - отново се озлоби срещу мъртвеца Иван. - „Ше ми се праи на честен! Шубето, шубето го прецака тоа малоумник - ако беше сигурен, че нема да го опандизат, как щеше да лапне паричките! А сега глей до какво дередже ме докара!...” И отново пред очите му се заредиха ужасни сцени, в които ту се виждаше в затворнически дрехи, ту неподкупен съдия го осъждаше на доживотен затвор, ту Елена, жената на Драго, го сочеше с пръст и крещеше: „Убиец! Убиец! Убиец!”, а тълпа от разгневени хора се готвеше да го линчува. „Майната ви на всички!”- разтърси глава със сплъстена омазнена коса пощурилият се вече съвсем Иван, скочи от пода,отвори капака на багажника, наведе се - за кой ли път, сграбчи овързаното тяло заедно с килима и като се напъна, го хвърли в колата. Не се побираше за малко. Ядосан, изтощен и недоспал, той го подпря с гърди, натисна грубо, но въпреки това капака не можа да се затвори. „Мамицата му!”- пропсува отново Иван- „Така няма да стане! Ше требе да маана пустийо килим!”- и той го задърпа, докато го измъкна и ядно захвърли връз масивния изподраскан тезгях с разхвърляни ключове за кола, разнокалибрени инструменти и всякакви други джунджурии. Килимът за беля закачи парчето синкав замърсен плат, покриващ отдавна немития прашен двукрилен прозорец с паяжини в ъглите и то се смъкна върху тезгяха. Дневната светлина се смеси с бялата луминисцентна, идеща от прикрепеното в средата на тавана осветително тяло с формата на пура. Гледан отвън, прашният немит прозорец се бе превърнал изведнъж в телевизионен екран, в който прекрасно се очертаваше потен дебел мъж, наведен над голям продълговат вързоп, подаващ се малко от багажника на кола с вдигнат капак. Мъжът мълниеносно се втурна към прозореца и опъна отново импровизираното перде, като го напъха между горните дървени рамки на двукрилия прозорец и касата.
„Дано само не ме е видел некой!”- ужаси се Иван. Погледна часовника. „Шест и трийсе. Закъсневам!” След кратко суетене нагласи най-после трупа в багажника. Хвърли отгоре му зацапания килим и рибарските такъми, огледа набързо стаите, провери дали всички прозорци са добре затворени и входната врата заключена, слезе пак в мазето и докопа за гърлото еднолитрово шише с джанкова двойно препечена ракия. Отново през мазето се качи в гаража, като взе безформеното шушляково яке и го метна на задната седалка. Въздъхна тежко, мъчително и влачейки краката си, като в транс, тръгна да отворя вратите на гаража. Време беше.

Следва