автор: rossie

Вечно бързам. Няма как –
нали трябва света да спасявам,
да съм с модата винаги в крак,
от душата си да раздавам.

Ставам рано – е, не е беда
и занасям закуската в спалнята.
Няма как. Аз съм майка, жена
Без хвалба – идеалната.

А се чудя къде да си вместя и римите
дето нощем дъждът ми реди по стъклата,
дето дявол го взел ме преследват с годините
и съвсем безпардонно ми мътят главата.

Днес ще спра. Ще поседна за малко.
Ще послушам на птица любовния вик.
Ще отпия от виното бавно и сладко.
Ще мечтая. Подарявам си този миг.

Той е кратък, но стига за всичко –
Да приготвиш вечеря за двама,
да целунеш детенце по боса петичка,
да се сгушиш до нечие рамо.

После пак – и в съня си ще бързам –
да сбъдвам мечти, да завивам със топло одеяло.
А когато в гърдите отляво пристърже
ще поседна за миг… И така отначало.