автор: severianin

Ранна есен безсрамно съблича дърветата –
панаирно нашарена,
старчески хладна,
жълто-сиво-кафяво-оранжево светеща,
мъдра, мъртва, безжизнена.
Листопадна.

Пак се плиска прибоят на жълтите гребени,
пак се пени морето на лято изстинало –
под листа и под спомени мъртви погребани,
крачим в сухата буря на своето минало.

Пълня шепи с листата съсухрено-тлеещи
– красота в полумъртви студени пожарища
като люспи от злато в ръцете ми грее –
тъй болезнено крехка и по своему пареща.

И разбирам сред този парад на боите,
сред златистата пяна, в ръцете ми дишаща,
че това са куплети.
Онези, които
няма никога да напиша.