автор: gringo

Пета глава

В една от последните къщи на планинското село Ж., на петдесет километра североизточно от София, в малка зелено боядисана беседка, седяха трима възрастни мъже и тихо си приказваха. На кръглата дървена маса, покрита с бяла мушама на цветчета, бе сложена порцеланова чиния с нарязани на едро домати и кромид лук, щедро полети с гръцки зехтин и поръсени със сол. Пред всеки от тях стоеше стъклена чашка от дебело стъкло с домашна ракия и двеста и петдесет грамово четвъртито пластмасово шише минерална вода „Пирин”. Самата беседка с покрив от червени битумни керемиди бе разположена в средата на дворче около двеста квадратни метра и заедно с едноетажна тухлена къща, отстояща на двайсетина метра северно от нея, представлявяха сградния фонд на малкия имот. Масивна непрогледна ограда с височина, не по-малка от два метра и тридесет сантиметра във формата на неправилен четириъгълник, пазеше обитателите от нежелани погледи. За всеки случай две немски овчарки сновяха с изплезени езици по каменните плочи с прорасла между тях трева. С тях бе настлан целият двор. Асма с отелово грозде на тръбно скеле опасваше от всички страни едро измазаната в сиво къща, на плочите се пъчеха големи саксии с различни цветя и освен тъмнозеления лъскав бръшлян, любовно обвил стебла около шестте носещи вертикални стълба на дървената беседка, нямаше нищо друго, което би направило впечатление на човек, влизащ за първи път в двора през дървената портичка с чукало, представляващо железен кръг, захапан от железните челюсти на желязна лъвска глава.
Дори и по-високо да говореха, никой не би могъл да ги чуе. И те го знаеха. Свободният и непринуден начин, по който се бяха разположили на сянка в жежкия късен следобед, подсказваше, че не им е първица да беседват кротко в дървената беседка, зад която на север се извисяваше безмълвен планинският връх М...
Единият от тях, плещест, с къса бяла коса, облечен в зелена куртка, посмукваше лениво от време на време от саморъчно свита цигара, оформяше майсторски димни колелца с тънките си устни и ги издухваше в неподвижния въздух, където постепенно краищата им се накъдряха и кръгчетата бавно, сякаш с нежелание, се разтапяха и изчезваха.
- Ето така и ние, господа ще се изгубим „без знак и без след”, както е казал поетът, сред безкрайността на Всемира. И какво от това, че единствени знаем какво ще се случи в тая малка, забравена от Бога държава....
- Забравена от Бога, но не и от Организацията с безбройните си вертикални и хоризонтални разклонения - същински пипала на октопод. Октопод! Хи- хи-хи!.. Не смятате ли че тия, нашите смешковци, дето по медиите тръбят за някакъв престъпен октопод, трябва да ги дадат под съд за обида на Организацията? Ще обиждат те истинския октопод, на който всяко пипалце през вековете е я Светата инквизиция, я Ордена на тамплиерите, я Ватиканската и Сицилианската мафия, да не говорим за келявите брадавици, правителствата-еднодневки, през последните години...
Този, който прекъсна преждеговорившия - слаб, проточил жилеста шия с изпъквала остра адамова ябълка и остър нос, бе прекъснат от третия присъстващ – малко дребно туплесто човече:
- Чуйте ме, приятели! Колкото по- малко споменаваме несъществуващото за простосмъртните, толкова по- добре. Не можем да се оплачем от съдбата... Имали сме и тежки моменти, отговорността е голяма, но досега не ни се е налагало да ровим в кофите за боклук... – тук дребното
човече въздъхна. Погледна кротко към преждеговорившия и тихо довърши мисълта си - И още нещо, Мите, ще ти кажа - нещо, което и тримата прекрасно знаем. А то е, че при нас пенсиониране не се предвижда. Също като при папата. Власт – до гроб. Но ако нещо объркаме... Ясно ви е...
- Е-де, е де, какво толкова! Човек да не се пошегува... Та кой ще ни чуе тука?! - и Клюна, чието истинско име бе Димитър, описа широк полукръг с дясната си ръка, акцентирайки на усамотеността на тайното леговище. Спря погледа си върху двата охранени песа и млъкна. После малко гузно и примирително продължи, - Но си прав, Тошо, че е по-добре да не говорим за тия неща...
- Разбира се, че е по-добре. Приказката, че „И стените имат уши!” е съвсем вярна - поне за нашето време, със сигурност, - отново се намеси този, който бе започнал разговора. Името му беше Методи, но заради любимата му зелена куртка останалите го наричаха Лесничея.
Очите и на тримата седящи около кръглата дървена маса с подозрение обходиха високите зидани с камък дувари.
Организацията, към която принадлежаха, наистина беше нещо сериозно. Невидимо. Безпощадно. И ръководещо човешките съдбини от векове. Тя съществуваше още от зората на човечеството, от времето преди фараоните. Религиите, революциите, войните, превратите и заговорите, политическите убийства- всичко се осъществяваше и продължаваше да се осъществява по предварителен план. Философията, философите, ученията – всички те бяха впрегнати в упражняването на повсеместен контрол над хората. И през по-дългия или по-късия си житейски път, всеки, роден на тази планета, можеше да се изявява само в определени граници и до известна степен. Стратегиите и политиките не се променяха, а само се обогатяваха и доразвиваха. Целта - една, проста и ясна - стадото, където ида се намира - в обора, на пасището или на път за кланицата, да бъде контролирано. Проблемните животни биваха „неутрализирани”, всяко според конкретния случай и с най- подходящите средства. И най-талантливите учени, и най-дълбоките философи, и най-проникновените поети не осъзнаваха, че всъщност създаденото от тях биваше анализирано и виждаше бял свят само с одобрението на Тримата - това бяха хората, които бдяха за безаварийното осъществявяне на плана. Те още приживе подготвяха заместниците си от ранна възраст и само при смърт или умствено разстройство някой от тях се наследяваше от обучавания десетилетия ученик. Най-просто казано всичко, което се създаваше и измисляше от хората, те слагаха на прокрустовото ложе и ако то стърчи извън него и се преценява като опасно, бива унищожено и създателят му изчезва безледно. Също и свидетелите. Избухването на Октомврийската революция, Кръстоносните походи и взривяването на кулите-близнаци в Ню-йорк бяха резултат от превантивните действия на Организацията, които винаги целяха един и същ ефект - да внушат страх, несигурност и усещане у отделния човек за незначителност и примирение.
За решаване на възникнали опасни ситуации и огнища на напрежение, които се оценяваха като заплаха, Съветът имаше на разположение специално обучени главорези. Те биваха обикновено законспирирани като подразделения в съответните държави като част от армиите им и бе достатъчно само някой от Тримата да звънне по червения телефон и от другата страна президент или министър-председател грабваха слушалката и щом познаеха гласа, заставаха мирно. След минути излитаха самолети в указаното направление и съответният обект - човек, база, населено място, район, държава, биваха „неутрализирани.”
Фактически Съветът на Тримата определяше съдбините на света. Правителствата бяха само марионетки, мафиотските босове - само кукли на конци, умело дърпани, когато трябва, от властелините в сянка. И правителствата, и мафията работеха в екип и служеха за поддържане на страха и чувството за малоценност у хората, независимо от тяхната раса, цвят на кожата и място в тъй нареченото общество.
И Тодор, дребното човече, което приличаше на Ленин (оттам идеше и прозвището му), и Димитър (Клюна), сухият висок мъж с остър клюноподобен нос, и едрият плещест мъж с нископодстригана бяла коса със зелената куртка – Лесничея, принадлежаха към тази тайнствена Организация, която от векове ръководеше съдбините на човечеството и определяха какво ще се случва в малката балканска държавица България. Но и самите те не бяха посветени във всичко.Числото три явно имаше някакъв по-особен, неслучаен смисъл. Известно им беше, че върховната власт бе съсредоточена в ръцете на три митични фигури. Всеки от тях бе викан през определено време лично на разговор, винаги на различно място. В някое кътче на света, направо от летището кола ги откарваше в неизвестна посока. Озоваваха се ту в някоя планинска хижа, ту в крайбрежна вила, ту на бяла яхта или презокеански лайнер, но където и да се осъществяваше срещата, избраният от българската тройка - „Тризъбеца на Посейдон”, се оказваше накрая в осветената част на помещение, седнал срещу „Светата Троица”- тримата световни законодатели. Лицата им винаги бяха в сянка, гласовете им звучаха с металически тембър и винаги тъмни плащове обгръщаха до петите неподвижните им фигури.
Разговорът траеше около час или по-скоро разпитът. Въпросите бяха общи, въртяха се около положението в страната, настроенията на хората, най- важните проблеми за решаване. Но не това бе смисълът на тези срещи. Целта бе друга - съответните представители, дърпащи конците на държавните институции и дублиращи ги мафиотски структури, да минат на „профилактичен преглед” един вид, да се установи дали са „на ниво” и адекватно да изпълняват „Плана” за поддържането на всеобщия ред чрез създаването на всеобщ хаос.
Казано в едно изречение, тези „командировки” не бяха нищо друго, освен проверка за лоялност и интелектуална и психофизическа годност на индивида, на които Съюзът на Тримата бе гласувал такова доверие и делегирал огромни права. Ако се окажеше, че той не отговаря на изискванията и е развил прекалено вкус към някои аспект на властта, отиваше скоропостижно в „Квартала на тихите”, където оставаше завинаги.
- Е-е-е, ама си майстор на ракията, Тоше, това не може да ти се отрече! - смени не много приятната тема за йерархичната зависимост Лесничея – Наздраве! - и той пийна малко от течността в стъклената чашка.
- Двойно препечена дюлова! - възкликна поласкан Ленин, домакинът на следобедната сбирка - И да знаете, и повече да си глътнете, на сутринта ни глава ще ви боли, ни нещо друго! - и той бодна с вилицата си едно парче от едро, по градинарски нарязаните домати.
- Че си майстор на ракията – спор няма. Ама да ви призная, като гледам как се е закучило положението, нещо започна да ми нагарча... – процеди с потъмняло отведнъж лице Лесничея.
Настъпи неловка тишина. Думите на белокосия зачекнаха болната и неприятна тема за несигурността и непредвидимостта на това, което би могло да се случи в близкото бъдеще на многострадалната родина на човечеството - планетата Земя.
- Да-а-а-а, крайно време е да обсъдим как ще я караме занапред. От известно време всичко ми е криво, не мога да спя , страхотии ми се привиждат... – заклати умислено глава Клюна.
Ленин само въздъхна, бутна едно парче домат с върха на вилицата, после внимателно спря последователно поглед върху двамата и рече:
- Предлагам да слезем в „лабораторията, да направим анализ на ситуацията към момента, а след това да си поприказваме откровено как ще я караме занапред. И аз съм съгласен, че не можем и не бива да си завираме повече главите в пясъка и да се преструваме, че всичко си е по старому... Но първо неотложните задачи - работата преди всичко, както се казва!...
- То пък нашто е една работа.... като шахматисти сме. Разместваме разни фигури по дъската...
- Не виждам защо мрънкаш, да не би да е по-добре теб друг да те мести, както му е кеф!? - намеси се Клюна, ставайки от пейката.
След като упражняваха десетина години абсолютна власт във всички сфери на малката балканска държава, дори те, които бяха със закоравели сърца и бяха видели какво ли не, се отвратиха от човешкото безумие и подлост. Нагледаха се на готови на всичко за пари властници, които те купуваха и продаваха чрез посредници (никога лично), на интелигентни убийци с лесно наранима душевност, на вулгарни алчни предприемачи и покварени от деца момичета и момчета, на всеобща нравствена деградация и повсеместен грабеж и насилие от страна на по-силния. Законите бяха само на книга и непрекъсното се изменяха от вечно надупени депутати, готови да ощастливят всеки, все едно дали оплескан в кал и тиня нерез, гърмяща змия или комодски варан - стига те да са силните на деня и да ги оставят в далаверата. И понеже и Господ, и Сатана се бяха до толкова отвратили от възлюбеното си чадо - най-вече в образа на българин, се оказа, че единствено Ленин, Лесничея и Клюна трябваше да понесат бремето на цялата отговорност по осигуряване реда, сигурността на населението, пардон, стадото. Те се справиха (и се справят) блестящо с тази задача в изпълнение на Плана, за който отговаряха пред Организацията - икономиката бе разсипана, земеделие и животновъдство - унищожени, образование и култура - осакатени. Създадоха послушни синдикати, за да изпълняват функцията на винтили (клапи, кранове), чрез които да изпускат регулирано и безопасно народното недоволство. Дублираха всяко истинско гражданско сдружение с оше едно подобно, за да дискредитира съответната кауза, като се бори за точно обратната. Установиха монопол върху върху всички сектори на икономиката и отдадоха на чужди фирми правото да се разпореждат с природните ресурси и най-печелившите сфери на производството и търговията. Министърът крадеше повече от престъпника, барети, обучени с народни пари, се обявяваха за независими феодали и като едни истински потомци на Осман Пазвантоглу започваха да раздават собствено правосъдие, митничари си построиха една малка независима и непристъпна митничарска Ватикана, а Темида, смъкнала превръзката си, с широко отворени очи следеше да не би случайно някой рецидивист заслужено да попадне в затвора.... В тъй сложилата се държавна вакханалия ако Организацията чрез „Тризъбеца на Посейдон” не бе поела юздите на властта, държавността в опосканата и на първо място по бедност в Европа страна щеше да се срине, преди да дочака Всемирния потоп в края на две хиляди и дванайста година, предречен в календара на маите. И въпреки усилията на Ленин, Лесничея и Клюна, изглеждаше, че духът е изпуснат от бутилката.
Имаше над какво да си поблъскат главите тримата емисари..

Следва