автор: Rodenavlotos

Ръждивочервена е меката есенна вечер.
Вървя по алеите. Мракът- и той по петите ми.
Градината- в сенки от мрежи рибарски облечена,
отваря врати като сводник за влюбени-скитници.

Затваря очите разбиращо старият гларус.
Девиз край морето: „Не виждам, не чувам, не зная!”
Превръщат се белите рокли от вятъра в паруси,
а всяка заровена в пясъка обич изглежда нетрайна -

до първо такси и до първия влак на разсъмване.
Тук всичко- от сенки до чувства е крехко до счупване.
Тогава е ясно защо като фойерверк гръмва
душата, от камъни-думи пропукана.

Такива са винаги- меките есенни вечери-
безкрайно копнежни, но пълни със привкус на зима.
Вървя под вековните кестени, вече съблечени,
а моето Аз е щастливо, че просто ме има.