автор: Anych

Знам, че вечер, когато заспивам,
идваш с мислите свои при мен.
Като малко дете ме завиваш,
после бдиш чак до другия ден.

Знам, когато дървета разлистят,
или друми потънат във сняг –
твойто рамо за мен ще е пристан
и перон на житейския влак.

Знам, че с всяка от моите болки
в теб умира частица живот.
Но за мене от всички отломки
ще издигнеш над блатото брод.

Във сърцето ти, Мамо, голямо
любовта най-изконна тупти.
Знам отплата за нея че няма;
знам, обичам те, Мамо, прости…