автор: Rodenavlotos

Един ден ще започна да броя до десет.
Отзад напред и ще го правя много бавно.
Така затихва пулсът на обесения
и линията става страшно равна.

На девет ще си вляза в пощата
и ще изтрия всичките писма от тебе.
В тях ще са нашите неизживяни нощи.
И любовта, до края непогребана.

На осем ще си редактирам стиховете,
защото знам какво не съм написала.
Ще стане в мене тихо, много тихо
и ще се чува даже мравчи писък.

На седем ще се разнесе най-лунната
от всички съществуващи сонати.
Изгубен ангел в мен ще дърпа струната,
единствено останала в душата ми.

Върху последното платно на залеза,
с един широк замах на четката,
на шест небето ще разлее аленото
и ще затвори птицата-живот във клетка.

На пет ще дойде онзи час на прилива.
Вълната тихичко ще пропълзи в краката ми
и ще се кротне като куче, мързеливо.
А времето ще продължи нататък

към четири, когато ще опитам
да се напия с чаша отлежало вино,
останало от времето преди пчелите
завинаги от тук да си заминат.

На три ще си запаля благовония
със аромати на сандалово дърво и смирна.
Това, че злите духове прогонват,
не ми помага - времето не спира.

На две ще се опитам за последно
в каруцата-живот да впрегна силите си.
Той, откъдето и да го погледнеш,
е бутане на камъка нагоре, пот и жили...

И затова, когато върху скулата на Господ
една сълза се спусне на едно-то,
не се учудвам никак, може просто
прашинка да е влязла във окото му.