автор: severianin

/стих от архива/

Какво ми трябва, към какво сега посягам,
какво отново ме привлича и ме мами,
какво все търся и какво отново бяга,
а ме преследва в делниците ми, в съня ми?
Дали ми трябва слънчевото щедро злато,
по хоризонта разпиляно в светли клади,
дали сънувам сребърната сянка на луната
върху среднощно кадифе под звездопади?

Защо когато слънчевия ден рисувам,
в стиха ми звездни ветрове довяват здрача,
и нощен хлад горещите треви целува,
и звезден светъл мрак над мене плаче?
Защо когато галя в мрака лунно рамо,
над него бяла слънчева усмивка слиза
и звездооката магия е измама,
и слънчев лъч изплита светла лунна риза?

Не знам защо. Но знам, че в мен, неосъзнато,
едно могъщо колебание не спира,
че там, дълбоко, на душата ми везната
невидимата мъртва точка не намира.
И по-добре! Стихът у мен е порив вечен,
душата – скитник и додето търси – млада.

Дано все тъй среднощ рисува утрото далечно,
дано все тъй под слънцето да търси звездопади!

04. 03. 03, Ветрен