Тя е капка мълчана роса на разсъмване -
горски бисер в дланта на поляна,
с боси пръсти разресва косите на билките
и прегръща я сянка на вятър.
Ей така си живее - бълбука си с извори
и прелива им смях - против уроки,
е, понякога спъва се в семка на ягода
и подскача на куц крак за сбъдване.
Има светли очи - като цвят на глухарче,
лилавее извътре им мащерка,
щом изгреят звездите прихваща косите си
с лунен камък - така се смирява.
Не издържа за дълго, по изгрев я знаете -
капки, бисери, ягоди, вятър...
А наесен отлита на юг за през зимата -
там какви ли ги върши - не казва!