автор: traveller

Сигурно мнозина ще ми се присмеят за този текст.
Да ти липсва недоимъкът, когато имаш почти всичко, си е някакво патологично и извратено усещане, но някак не успявам да се преборя с него.

От детството си съм запомнил разни истории, за мои отдавна починали роднини, които се разказваха като фолклор в семейството. Една от тях беше за някаква баба и прадядо ми Михаил, и вероятно ще се стори абсурдна за съвременниците ми.

Тогава из селата е имало маслобойни, които по мое време вече не съществуваха - бяха заменени от социалистическите фабрики, в които се пълнеха онези тъмно зелени бутилки с цъфнал слънчоглед на етикета.
Та някъде из августовските или септемврийските жеги, прадядо ми се прибирал от маслобойната с кобилица, с два котела олио, когато бабата го спряла с думите: "Микаилчо, бали, я ми наведи(котела) да си пийна ма`ку, да си уклъстъ угазиренете". Туй в превод ще рече, че бабата искала да си пийне олио, за да си омаже организма. Какъв език, а?

Аз лично никога не можах да си представя, как някой би могъл да пие олио, но тази забавна случка ме накара да се замисля, колко беден е бил животът на хората в годините назад. Зимата стопяват свинската мас и после се запасят с няколкото котела олио от слънчогледа, който са отгледали на нивите си. Може би се е продавало олио, но не са имали пари да си купят. Кой знае.

Този глад за мазнини беше дълбоко вкоренен и в моите баби и дядовци. Вероятно споменът за гладните детски години е бил толкова силен, че дори в своята старост те продължаваха да се "оклъстяват" с щедри порции сланина, пръжки и тлъсти меса. А когато се случеше да ни изпратят на ученическа бригада в обширните зеленчукови градини, да берем домати "за вътрешния пазар", докато бабите ми, тогава около петдесетгодишни, беряха зелени за износ в Съветския съюз, дойдеше ли обедно време, се присламчвах до импровизираната полска "трапеза".

Десетината жени от звеното сядаха в кръг, разстилаха кърпи и нареждаха по тях простичките селски ястия, които си бяха донесли в бохчите - хляб и сирене, варени яйца, някоя лютива лятна манджа, някой резен пушено свинско месо... В специално донесена купа се нарязваха топли домати, току що откъснати от полето и измити с вода от тубите, а сестрата на баба ми ги заливаше с такива индустриални количества олио, че аз категорично отказвах да се възползвам от нейната салата. Предпочитах да си гриза домат, посолен с малко сол. На опитите ми за възражение, по повод количествата олио в салатата, неизменно получавах един и същ категоричен отговор - "то кът` ни и клъсту, ни и `убаву". Как да оспориш такъв аргумент?

Да твърдя, че в онези години съм търпял някакви лишения, ще е истинско кощунство. Споменатият в началото "недоимък" всъщност е не особено сполучлив опит да сравня тогавашния ни бит с днешния живот на хората, когато по медиите четем и гледаме за "масово умиращи от глад" в България. А до ден днешен не са ни показали поне един, станал жертва на гладната смърт.

Сигурно цялото съдържание на селското ни мазе би могло да се побере в две колички от "Карфур", които съвременния човек пазарува за месец. Няколкото рафта с компоти, лютеници, печени чушки, домати, месо и сланина от прасетата и гъските... Тогава нямаше още фризери, те се появиха години по-късно. Всичко се съхраняваше в буркани и бутилки.

Яденето тогава си беше центъра на живота. Как да осигурим прехраната, въглищата, нафтата. В моето семейство нямаше интелектуалци, аз също избягвам да се слагам в тази група. Няколко написани неща не ме правят интелектуално значим.

По двете стълби на бабината къща съм строил всичките си писателски гъсеници. Само да се наведа на някоя страна, и веднага ме полазва някоя.

Този текст е за спокойствието и смиреността. За тръпнещото ежедневие, за всепроникващата ме тишина и детското нетърпение, които толкова много ми липсват.
Този текст е за изгубения аз и намерените ми светове, които лазят още там, по онези грапави стълби към дома, в който хората бяха… хора.

Обичах много да недоимваме. Бабиното “Стоянчо, аз нямаше какво, един лопуш (лапад) съм сварила” беше като тристата сьомги, които съм изял по приемите в София, Прага, Париж, Феникс - Аризона. Там никъде не се сервира лапад с пушено месо и люти чушки за гарнитура.

Но най-хубавото на оня селски свят е тишината. Вие знаете ли как звучи една селска тишина, разположена на баир? Едва ли. Тя звучи по хиляди различни начини. Звучи като любов, ако си с приятелката си, звучи като загадъчност, ако четеш Чейс или Лъдлъм.
Но винаги звучи. Единствената тишина, която може да озвучи и нощите, и дните ти.