автор: severianin

Денят си тръгва, в стъпките му слиза здрачът
и светлината на звука угасва над могилите...
...или греша и е обратното
и значи
звукът на светлината глъхне в тъмното без сили.

Остава само тишината безметежна,
в която оня светъл звън ехти и гали мрака –
камбанен звън в морето на нощта безбрежно,
сребрист рефрен на песен недоплакана.

О, този звън ме следва от началото на дните –
звъни безгласно сребърната тишина нетрайна,
далечни звуци в незамлъкващия звън се вплитат
и шепнат приказни легенди, стари тайни.

О, този звън!
Една невидима камбана
звъни у мен, звъни край мен, звъни в небето,
лекува раните, отваря нови рани,
звучи в отлитащия ден... или в сърцето ми.

През пролетта на младите ми дни тревожни
в часа на здрача тя възторжено ликуваше –
звънеше призивно, отчетливо, безбожно
и бе сигнал за път, начало на пътуване.

На зрелостта ми ранна в парещото лято,
на есента ми трудна в тихите сражения
тя беше корабна камбана сред мъглата,
тя беше стоп-сигнал, предупреждение...

Сега е зима.
Тежки снегове се стелят
и в тъмнината, безпросветна и безока,
звъни камбаната в среднощните виелици,
звъни отчаяно, безпомощно, жестоко.

Денят си тръгва. Все по-странно отзвънява
безмълвната камбаната сред света огромен.
Една последна неизпята песен й остава
и после – спомен.
Ако има спомен...