автор: giro

Мисля си /уф, майка му стара, все мисля!/, че не съм много щастлив. Е, вярно, колкото повече мисля по темата, толкова по – не-щастлив ставам сякаш. Тази взаимовръзка е била известна още на Първия Хомо сапиенс, понеже, така твърдят, можел да мисли разумно. Преди това явно полумаймуняците са си били все щастливи... Да го туря на Дарвиновата идиотщина, да го туря! Ама то и дядо ти Адам, както се размислил, гризнал ябълката.

Имам ужасно много неща, за които повечето хора мечтаят. Не бе, не! Не става дума за пари. То асъл това му е кофтито... Ама като ги имам тези съкровища, какво от това - не съм щастлив. Парадоксално е, знам – обичат ме, ценят ме, справям се и прочие. Ала-бала-ница, турска паница. Мислене, братче! Ошематваме се от иначе слабия ток по идиотските силициеви писти.
Ти мани, ами започнах да досаждам на хората около мен – те ми се радват, повечето истински, а аз им мрънкам.

Влюбих се в едно момиче. Радвам му се значи, чудно е. Пък му хленча – все намирам за какво. А то нищо не казва, смее се като елфическа камбанка - та аз се оплаквам от неща, които то с усмивка неглижира.
Е, как му се радвам тогава, питам се?!
Все Лошото гледам, а Доброто забелязвам мимоходом и подминавам със снизходителна усмивка – да не си мисли, че е нещо кой знае какво сред всичката тая лошотия!

Та така, де.
Оная вечер бях на вилата. Стана късно, но останах на терасата сред подгизналата от пролетния дъжд борова гора, изумрудената трева и абсурдната хармония в хаоса на птичите песни, на която и Стравински би завидял...
Почувствах се щастлив.
Покоят изпразни умът ми, но черният ми дроб устремено се интоксикираше със самоделната водка...
Поразплаках се.
Отначало помислих, че е от щастие, нали съм в Рая. Скоро проумях, че е от самосъжаление – славянският ефект на обикновеното алкохолно опиянение. Клиширана поезия в многостъпен ямб.
Исках да звъня по телефона. Бях самотен, а сега се чувствах и ужасно излишен. На себе си най – вече. Май така стават самоубийствата. Пистолетът ми е с изтекло разрешително и е иззет в полицията, та, нейсе, спестих на човечеството поредната дребна, лична драма.
Погледнах си евтиния телефон и понечих към клавиатурата му, за да набера познатия номер. Изведнъж разбрах, че няма да го направя - сега не бих могъл да звъня на никой от любов. Може би не само аз го обичам в този час... А и защо трябва да го правя пиян - за кураж ли или от егоизъм? Съжалете ме, моля, тъжен съм!
Донапих се и заспах.

Заранта звънтеше, но аз бях подпухнал махмурлия, дори езикът ми трепереше на високи честоти...
След 100 км отидох на работа – формално изпълненият дълг е единственото, което обществото иска от нас.

„Ало, здрасти хубаво момиче! Снощи беше приказно в гората! Ама, ако знаеш къв махмурлук ме е гепил - бахти водката, бахти гората!”
„Чакай, чакай! Да не мислиш, че ще почна да те съжалявам. Сега ми се обаждаш като ти е гадно, защо не ми се обади снощи, когато ти беше хубаво?!”

Ммдаамм...
Така си е – жените са родени боксьори. Свалиш ли гарда, крошето в брадичката те поваля тутакси.

Мисля си /отново!/:
Ако не можем по всяко време да дарим любим човек с парченце от собствената ни вселена, то тя изглежда ни е в повече...
Надявам се това да е последната ми калпава мисъл.
Отказвам силиция. А иначе съм жив.