автор: missana

Какво ли от живота
оставя своите следи дълбоки?
Но не, за да ги пълни с дъжд съдбата -
да ги превръща в кални локви.
...Ти бавно тръгваш.
Облаците тежки се сгъстяват.
Тръпка властна
погалва цветето на твоя вечен страх.
И с вой душата опустяла
се втурва в паника назад.
Но разумът те тласка мощно
с единствената си ръка.
И тя прекършва твоите емоции,
обяздва ги да тръгнат пак
към това небе, което се затваря.
Където сивото чертае със замах
на пътя страшните завои,
през лабиринт и без начало...
и без край.
...От твоя първи ден
(тоз жребий в Жребия)
какво те води
и влачи немия протест натам?
Навярно тайнственото,
странното желание -
желанието да останеш сам.