автор: severianin

Душата ми, привикнала да странства,
веднъж загърби пътищата стари –
затича се да прекоси пространството...
...и сякаш в зид от камък се удари.

Не в каменна стена се блъсна грубо
душата, устремена към простора
далеч напред.
Причината бе друга –
аз бях виновен.
Аз бях пуснал корен.

Аз вече бях се уморил да скитам
и търсех пристан, котва, топла стряха.
Дойдох и пуснах корени в тревите.
И точно тези корени я спряха.

Не се бунтувай тъй, душа ранена.
Аз съм от две различни половини –
ти, вечно младата, живееш с мене,
но в старо тяло на шейсет години.

То, вече уморено, побеляло,
от корени и котва има нужда,
то своя топъл залив е избрало –
за тебе всяко спиране е чуждо.

Но ти, душа, си странница крилата –
лети на воля, твое е небето!

Изпращам в синия простор душата си,
за да я чакам вечер тук, където
аз имам дом – за мене и за нея,
където дните ми текат щастливо.

Прости, душа, но хората стареят
и бавно се превръщат в пепел сива.