— Чакай, дядо! Чакай, стар си вече!
Път ни чака, дълъг като зима.
Трявна още много е далече..
Поседни на камък, да починем!
Хайде, дядо, да делим с теб хляба,
не по братски, с нож – на две, по равно.
Нося сол, на хляба сол му трябва,
ръснеш ли го, плаче като рана.
Долетяха птици, глад ги мъчи!
С тях коматът пò ще ми е сладък.
Ти, не ги пропъждай, дядо, с пръчка!
По-добре кажи за свойта младост!
— Друго време беше, чедо, младо!
Стигаше и слама за постеля.
Нощем си говорех със луната,
все се молех радост да намеря.
Търколих живота – топла пита
през поляните на лудо време.
Бяла обич дирих, чедо, сплитах
дните, доде почнаха да стенат.
Житен клас ми сякаш бе душата,
в дъжд и суша жилава излезе.
Зиме я вдълбавах във земята,
не давах леден сърп да я пореже.
Бях щастлив и леко-леко дишах,
най-накрая срещнах си изгора.
Хубавица, що се ражда свише,
с глас човешки мене проговори.
Сал едничък път видях я, чедо,
ала в Трявна ми сърце остана.
Пазя спомен скъп от нея – седем
сухи стръка мащерка балканска.
Зèми, чедо! Дъхав да е хляба!
Стрий ги ситно, те са зов-магия!
А пък после път ни чака! В Трявна
като мен дано любов откриеш!
Ивелина Никова