автор: hana

Косата ми на вятъра недей оставяй –
оплита се и много я боли!
Вземи я в шепи! Вдишай aромaтa й
и тихичко във тебе ме пази!
Помилвай с поглед! В силните си длани
скрий всички мои женски страхове!
По пътя често в дар принасяха ми рани
Велики, Важни мъжки богове.
А аз пък, ги оставях развенчани –
засрамени от голата си същност,
открили ненадейно и смълчано,
че не искри, а въглени са всъщност.
Такава – разпиляна си оставам.
През пръстите ми мина много огън,
но той напук, калена ме направи,
не някакво си хленчещо двуного…
Сега целувай смуглите ми мисли!
Помилвай ги със дъх и с мисъл.
Тъгата във очите ми разплискай!
Напомняй ми, че има още смисъл
от нежност и от плам, и от изгаряне,
от вяра, че ще стане малко чудо
и вместо от съмнения проядена
със вяра във живота ще се будя!
Че имам нужда пак да се ранявам
от погледи, от думи и от притчи…
Но моля те, на вятъра не ме оставяй!
Такава – разпиляна, ме обичай!

Започнато от Ники Цветкова
Завършено от Петя Хантова