автор: severianin

И тихо, так, Господи, тихо,
что слышно как время идет
Анна АХМАТОВА, “В сороковом году”

Човекът създаде времето,
за да оправдае своето присъствие
Анизе КОЛЦ

Времето пълзи в тревите есенни,
шумоли сред листите оронени,
като сянка, над света надвесена,
късно вечер се кълби сред клоните;
като зла мъгла прегазва нивите –
мътна влага в угарта разкаляна,
пареща по-злобно от копривата,
по-горчива от пелина в залеза.

Гъне се въжето на минутите,
като смок през оголели вършини –
времето пълзи, пълзи нечуто:
бъдно, днешно и отдавна свършено.
Триединно, вечно и божествено –
мит ли е? Усещане? Безкрайност?
Има ли го?

Няма го, естествено!

Няма нещо толкова нетрайно,
тъй безплътно, толкоз бързотечно,
всеприсъстващо и неизбежно,
едновременно и миг, и вечност,
лед и огън, грапавост и нежност;
тъй безкрайно противоречиво,
тъй велико и така нищожно,
квинтесенция на смърт, а – живо!
Не, това е нещо невъзможно!

Има само име и идея,
призрак от кошмарен сън наяве...
Някой виждал ли го е? Къде е?
Или всеки си го съчинява,
за да има Бог. И храм да има.
За да коленичи пред олтара
на една измислица незрима,
дето се повтаря и повтаря...

И ще ви пошепна на ухото –
аз съм май виновният накрая:
аз измислих времето, защото
търсех с нещичко да оправдая
и това, че пътя си далечен
разделих на “бъдно” и “предишно”,
и това, че побелявам вече
и че май се застоях излишно...

Трябваше виновник да намеря
за това, че с пътя си не случих,
за това, което стана вчера,
и което утре ще се случи...

И измислих времето нетрайно,
и му вдигнах храм, олтар от злато;
дадох му живот и власт безкрайна,
след което му вмених вината
за живота безнадеждно кратък,
за смъртта жестока и съдбовна,
за “преди”, за тук и за “оттатък”...

Времето за всичко е виновно!

Казват, че е сън, бездънна яма,
казват, че убива и лекува...
Аз не вярвам в него – време няма!
То е в мен. Без мен – не съществува...