…И всичко онова, което се разпада
в черни дупки на черупките,
пришива с евтини десени
хастарите на безпорядъка.
Но нали не страдате,
когато с личните лунички
осветявате фасадите
и преглъщате калканите
с кокошия си мрак;
когато киселинен дъжд на облак
над вас повдигне левия си крак!
По реверите,
по вените ви
таи ръждата
от чугунените пеперуди
с примамливите фльонги,
допълващи на повторенията
кръвните им банки;
на клонираните двойни устни
събличащи цветята
чрез градушките
на мозъчните бръмбари.
А те с голите стебла
от земята сучат
сокове на двойници,
докато наежените четини
громят
и сипят атомни яйца
по мърдащите мравки.
И всичкото това, което ни снишава
е печат от пръста на закона
с обратен знак:
„Смъртта е вратата към безсмъртие.”
Но скрижала вечна няма!
Остава ни ключалката на Вечност
през която раждат се звездите.
И растат,
за да се срутят
дописвайки вселенската поема –
Хаос…