автор: pastirka

Черешова задушница... Споменът... Татко ме чака.
Аз му нося череши. Набрани за него. От мен.
На балкона облегнат, преди да потъне във мрака,
той ми маха за поздрав. Това е последният ден.

Тези ранни череши! Тези сладко-горчиви огньове!
(И до днес ги преглъщам със мъка и сълзи в очи.)
Аз не знаех тогава: без татко ще съмне отново,
а червеният плод от отровна тъга ще горчи.

Хапна първата шепа... и после до мене се свлече...
Пропищяла линейка прободе душата с кинжал.
Как не исках да вярвам, когато смъртта го отвлече,
че е влязъл в земята и вечния сън е заспал!

...А дървото изсъхна. Как ли мен пощади дървояда?
Пак раздавам череши. Вземете! За Бог да прости!
Нажежен до червено-черешов, дъхът ми присяда,
а в очите сълза непресъхваща още блести.

06.06.2014