автор: severianin

Синкав здрач сред клонака на старите орехи ляга
и по стръмното глинесто рамо на хълма отсреща
слиза нощният вятърът, присяда до мене на прага
и за нещо в ухото ми шепне със устни горещи.

Аз разбирам езика на вятъра син.
Откъде ли?
Слушам тихия шепот задъхан и той ми разказва,
за прохладната ласка в нощта на брезичките бели,
за безкрая пред мен, за зелените върбови пазви.

Долу Дунав се плиска на късния залез в мъглата
и разказва на лодките своята приказка вечна.
Откъде ли разбирам какво им говори водата,
откъде съм научил езика на влагата речна?

И брегът мълчалив този път разговаря със мене
на вълната спокойна и тиха с камшичния плясък.
Аз не знаех до днес,
но сега осъзнавам смутено –
знам езика на речния бряг и крайбрежния пясък.

Откъде?
Аз не съм бил вълна, нито вятър, ни бряг.
Или някъде някога в дните,
преди да съм раждан,
на епохите минало време в безкрайния бяг
бил съм вятър под друго небе,
утолявал съм жажда?

Може би...
Но едва ли!
Тъй млад е човешкият род,
че разбирам онези старинни езици, защото
ще съм някога бряг на река,
ще съм вятър под друг небосвод,
или просто вода...

...От оная страна на живота!