автор: durak

За да започна трябва да се пренесем за малко в Ню Йорк. Величествен град, стига да не ти се налага да живееш там. Красив, гледан от достатъчно далеч. Но нека се приближим малко, защото тази история не е за Ню Йорк и можеше да започне във всеки друг град.
Нека отидем за момент на една от онези широки улици, препълнени с хора и коли, обградени от сгради, чиито покриви се губят далеч в небесата. Ако се вгледате достатъчно внимателно, ще забележите сред разнородната тълпа и него, Джон Смит. Да, точно така се казва и този разказ е за него.
Всъщност, много е вероятно, колкото и да се вглеждате, да не успеете да го забележите, защото Джон Смит бил толкова обикновен, колкото е и името му. Трийсет и пет годишен, среден на ръст, с нормално телосложение, кестенява, оредяваща коса и чифт зле подбрани, състаряващи очила. Джон Смит винаги носел сивкави костюми, които са най-близкото нещо до наметало-невидимка, познато на съвременния свят. Незабележим човек, с безинтересна работа и живот, който не си струва да се описва.
Защо тогава съм се захванал с това? Е, имало нещо, което отличавало Джон Смит от повечето хора, макар и то да не се забелязвало на пръв поглед. Той бил добър човек. Добър в истинския смисъл на думата. Неспособен да стори никому зло, винаги готов да помогне на нуждаещите се, неспособен да поставя собствения си интерес на първо място и въобще такива неща, присъщи на добрите хора. Не ги знам всичките.
Може би разбирате, че това не му донесло нищо хубаво в живота, но няма да се впускам в подробности, защото не животът му е тема на този разказ. Така или иначе животът на Джон Смит щял да приключи в този ден, поне на пръв поглед.
Да, Джон Смит правел последната си разходка по улиците на Ню Йорк. Свил в една пряка, където точно този ден се извършвали ремонтни дейности по една сграда. Имало високо скеле и точно когато Джон Смит минавал под него, отгоре полетял гигантски гаечен ключ, стоварил се върху главата му и той мигновено умрял.
Нелеп край, нали? Хората казвали „Съдба!” или „Така му било писано!”, но не били прави. Никъде не пишело, че Патрик Джонсън - главен бригадир по ремонтните дейности, в този ден ще страда от тежък махмурлук, че ръцете му ще потреперят когато вдигне тежкия ключ, че ще го изпусне и той ще полети надолу, за да сложи край на живота на Джон Смит. Представете си всички тези подробности да бъдат описани за всички хора на планетата. Дори величествените господари на небесното царство нямат толкова много хартия. Дебелата книга със съдбите е плод на въображението на хората, за да оправдават всички нелепости на живота.
Така или иначе моментът, в който гаечният ключ разбил черепа на Джон Смит, е истинското начало на този разказ. Защото той напуснал земното си съществуване и почти веднага се озовал на едно друго място.
Имало, разбира се, ярка светлина, усещане за летене и други специални ефекти, но ще ги прескоча и ще ви заведа до момента, в който Джон Смит се озовал на края на, на пръв поглед безкрайна, опашка от хора. Намирали се в дълъг, искрящ от чистота коридор, а отнякъде се носела класическа музика. На Джон Смит не му оставало нищо друго, освен да чака и да види къде ще го отведе коридорът, докато зад гърба му се трупали още хора. Той вече бил съвсем наясно, че е умрял, но изпитвал единствено любопитство.
Изминала цяла вечност преди да разбере къде свършва опашката, а именно при едър, възрастен мъж, със синя униформа. Зад него коридорът се разделял на две, а мъжът поглеждал в някакъв списък и упътвал хората. Джон Смит забелязал, че повечето хора се насочват към левия коридор и съвсем малко към десния.
Най-сетне дошъл и неговият ред, след като старецът със синята униформа упътил и последния човек пред него. Той бил дребосък с бяла престилка и старецът дълго се взирал след него, докато се отдалечавал по левия коридор. Накрая се обърнал към Джон.
- Гледай го тоя – казал с грубоват глас и посочил с палец вече
празния коридор. – Взривил се в лабораторията си докато човъркал някаква бомба, която бил изобретил в името на световния мир. Представяш ли си?
Джон Смит примигнал.
- Казвам ти, младеж – продължил старецът, - откакто хората
взеха да вършат неща в името на световния мир, тук постоянно има задръстване.
Старецът вдигнал очи и изгледал Джон изпод буйните си вежди. Джон продължил да примигва.
- Добре – казал накрая човекът, когото от незапомнени
времена всички наричали Разпоредителят, и обърнал една страница от дебелия си списък. – Такаааа... – пръстът му се плъзнал по хартията. – Джон Смит, роден през... това не е важно... дрън-дрън... разни глупости... А! – вдигнал поглед, изгледал Джон и отново го забил в листа. – Убит от изпуснат гаечен ключ! Верно?
Джон Смит кимнал... и примигнал.
- Това е ново – заключил Разпоредителят. – Гаечен ключ!
Леле! Ми, защо не внимавате бе, хора? Там долу се водят един куп войни! В името на мира, нали се сещаш. Нямаме време за такива като теб.
Джон Смит свил рамене и понеже му се сторило, че вече е време да каже нещо, промълвил:
- Съжалявам.
- Нищо, нищо! – махнал с ръка Разпоредителят. – Станалото-
станало. Дай да видим какво да те правииим... – той отново се зачел в листа. – Добре, така като гледам си натам – посочил десния коридор.
- Това хубаво ли е или е лошо? – попитал Джон Смит.
- Виж, младеж, аз просто казвам наляво или надясно. Нямам
време за разяснения. Преди беше друго. Преди се обяснявах с всеки надълго и нашироко. Падам си малко бъбривец, разбираш ли? Но се получаваше задържане на опашката. Ужас! Душите не можеха да идват навреме. Долу плъзнаха слухове за призраци. Голям хаос. Сега имаме нови специалисти по ТМО – Теория на масовото обслужване. Нали се сещаш? Те казват, по-малко приказки, повече посочване. Така че... – Разпоредителят отново вдигнал палец и го насочил на дясно.
- Но...
Джон Смит не успял да довърши, защото бил, не съвсем
любезно, избутан по коридора. Струвало му се, че старецът в синята униформа изговорил доста повече неща, за да се оправдае, че няма време за приказки, отколкото ако бе отговорил на въпроса му. Но пък Джон Смит не разбирал нищо от ТМО.
Новият коридор се оказал доста по-къс от предишния и съвсем безлюден. Завършвал с чисто бяла врата, която почти не се забелязвала на чисто бялата стена. Джон Смит се поколебал за миг и натиснал дръжката.
Озовал се в просторна стая, която приличала на увеличен модел на чакалня пред зъболекарски кабинет. В средата имало малка масичка, на която била поставена ваза с едно единствено лале. В единия ъгъл стояла машина за вода, а по стените висели картини, представляващи различни подредби на облаци върху синьо небе. Общо взето, останалото пространство било заето от сгъваеми столове.
В един от тези столове седял прошарен, слабоват човек, който се усмихвал някак мистично. Другите били свободни. Джон се поколебал, както правел винаги, когато имал някакъв избор и най-после седнал през две места от другия човек.
Известно време просто мълчели. Двама непознати в чакалня. Нещата изглеждали почти нормално.
Накрая човекът със загадъчната усмивка проговорил:
- Ние сме мъртви – казал го така, сякаш именно това го карало
да се усмихва.
- Май да – отговорил Джон.
Чак сега забелязал, че всички, дори и той, говорят на един и
същ, странен език. Когато умреш всички бариери падат.
- Как мислиш, къде ли сме попаднали? – попитал мъжът, по
скоро себе си.
- Не знам – отвърнал Джон.
- И аз не знам, но ще ти кажа едно. Викат ни по име. Хората
влизат през онази врата – той посочил отсрещната стена и Джон чак сега забелязал, че там има врата – и... повече не се връщат.
Мъжът закимал бавно и оставил впечатлението от думите му да се разпространи из съзнанието на Джон. Съзнанието на Джон приело нещата съвсем нормално. В крайна сметка, къде да се връщаш? Струвало му се, че са на нещо като военна комисия. Влизаш от стая в стая. Разни хора гледат разни списъци и решават къде да те разпределят. Дали някъде на топло и приятно или някъде, където е истински горещо.
- Ще се пържа в пъкъла, човече! – казал внезапно мъжът и
усмивката му изчезнала.
- З-защо мислиш така? – попитал Джон притеснено. Ако това
било вярно, не му харесвало, че са в една чакалня.
- Лъжех доста. Бях писател, нали разбираш? Това е нещо като
професионален лъжец. Заглеждах чужди жени... Такива работи – той махнал отегчено с ръка. – Спукана ми е работата.
Джон Смит се замисли за всички лъжи, които някога е изричал и преглътнал сухо. Но пък точно тази заповед му се струваше прекалено строга.
- Не е голяма работа – успокои той и мъжа и себе си.
Усмивката отново изгряла на лицето на другия и той понечил
да каже нещо, но в този миг в стаята се разнесъл женски глас, долитащ от невидими високоговорители.
- Димитър Димитров да заповяда в стаята. Димитър Димитров.
Мъжът се изправил.
- Е, това съм аз – казал. – Успех, приятелю.
- Успех.
Невидимата врата се отворила, мъжът преминал през нея и
Джон останал сам с мислите си.
И както почти винаги се случвало в тази чакалня, той започнал да анализира живота си. И както, извинете ме за повторението, почти винаги се случвало с добрите хора, той все повече се убеждавал, че адът не му мърда.
Прекарал доста време в мрачни размисли, от които го изтръгнал същият женски глас:
- Джон Смит да заповяда в стаята. Джон Смит.
Изправил се, поел въздух и тъкмо щял да се прекръсти,
когато решил, че е по-добре все пак да поизчака. Приближил се към вратата и преминал от другата страна.
Озовал се в огромна зала. Дори прекалено огромна, като се има предвид, че единственото обзавеждане било малко бюро в средата й. На него имало компютър, разхвърляни листове и дори нощна лампа, но Джон Смит забелязал тези неща впоследствие, защото в този момент по-интересни му били двамата мъже, изправени зад бюрото, които го наблюдавали внимателно, ухилени до уши. Единият бил висок и строен, другият – нисък, пълен и оплешивяващ. Носели тениски и дънки и изглеждали някак съвсем обикновени. Искам да кажа, Джон Смит очаквал нещо по-впечатляващо от тези места. Старци облечени в бяло, с дълги бради, кънтящи гласове или нещо такова.
Джон Смит преглътнал и направил няколко неуверени крачки към мъжете. Върху издутата червена тениска на ниския се мъдрел надпис: „Раят е там където съм аз,...”. Остатъкът от посланието бил загащен в дънките, но Джон Смит подозирал, че е „скъпа!”.
Високият се навел към ниския и му прошепнал нещо в ухото. Ниският, от своя страна, се засмял, след което сръгал високия с лакът в ребрата.
- Дръж се сериозно – казал му той.
Направил знак на Джон да се приближи още малко и той се
подчинил.
- Здравей, Джон – продължил ниският. – Добре дошъл в
Предверието. Знам, че звучи зловещо, но не е, така че, отпусни се.
- Д-добре – измънкал Джон.
- Значиии... – намесил се високият, - гаечен ключ, а?
Двамата мъже избухнали в смях. Ниският се държал за
тресящия се корем, високият яростно удрял коленете си.
Пръв се окопитил ниският.
- Стига, Питър – обърнал се той към другия. – Знаеш, че
шефът се ядосва на тия неща.
Очите на Джон Смит се разширили.
- Шефът! – повторил. – Искате да кажете... – огледал се
неспокойно – Бог?
- Даа – отвърнал Питър. – Сигурен съм, че и той така си мисли.
Ниският, който винаги е бил по-съвестния, неспокойно
размахал ръце.
- Така – казал припряно, - да преминем на причините, поради
които сме тук.
- Гаечният ключ? – попитал Питър.
Другият го игнорирал и се обърнал към Джон:
- Както може би си се досетил, ти си мъртъв.
Джон кимнал. Чувствал се горд със самообладанието си,
предвид обстоятелствата.
- Тук сме, за да определим по-нататъшната ти съдба. Това е
Питър – посочил той високия, - а аз съм Пан.
Джон Смит се поусмихнал.
- Питър и Пан – казал, след което посочил първо единия,
после и другия и повторил: - Питър... Пан.
Джон Смит дори се закискал, което било нов повод да се гордее със самообладанието си. Железен съм, казал си.
Мъжете го дарили с ледени погледи.
- Много смешно – казал Питър. – Жестока шега.
- Никога не сме я чували – добавил Пан. – Никога! Честно!
Джон се позасрамил и загледал обувките си.
- Такааа... – проточил Пан, - да видим какво имаме тук – той
затракал по клавиатурата, забил поглед в монитора и занареждал: - Джон Смит, роден еди-къде-си, завършил... така... не е интересно... работил еди-какво-си... холестерол... толкова, кръвна захар... толкова, кръвно... у, височко е било. А! Ето това ни трябва. Процент Добрина 76. Браво, бе! Един от най-високите тия години.
Джон Смит не бил съвсем сигурен какво означава това, но възвърнал самочувствието си и се поизправил гордо.
- Нали разбираш – продължил Пан, - рутинна проверка. Трябва
да проверим дали си тръгнал по правилния коридор. Ставали са грешки.
Джон Смит забравил за всички тревоги, които го измъчвали в чакалнята. Очите му блеснали с надежда.
- Значи – започнал плахо, - оттук е за... – преглътнал – Рая?
Питър и Пан се спогледали почти незабележимо.
- Не – отвърнал Питър, клатейки глава.
- Рай, Ад, няма такива неща – добавил Пан. – Няма как.
Представи си всичките тези градинки, поточета и реки от вино. Или пък врящите казани? Как се подържа вечен огън? Нямаме такъв бюджет.
- Пък и гаечният ключ уби само тялото ти – намесил се и
Питър. – Имаш си съвсем прилична душа. Защо да не си я ползваш още?
Джон Смит се почесал по главата. Вечните радости на Рая му се изплъзнали изпод пръстите и той бил малко объркан.
Забелязал това Пан му се притекъл на помощ:
- Все пак можеш да си спокоен. Добрината ти приживе няма да
остане невъзнаградена.
- Тогава? – попитал Джон.
- Става въпрос за прераждане по избор – включил се Питър. –
Жестока работа! Можеш да избереш каквото поискаш. Можеш да тичаш из африканските савани като водач на лъвски прайд, или да се рееш в небето като орел. Какво ли не.
- А, мога ли пак да съм си... човек?
- Естествено.
- И мога да избера какъв човек да съм?
- Може.
- Значи мога да избера да се преродя, примерно, в много богат
човек?
Мъжете отново се спогледали, този път съвсем забележимо. После Пан се обърнал и се огледал неспокойно зад гърба си, след което се привел напред заговорнически.
- Може – казал – и много са го правили. Само че... не би
трябвало да ти казвам, но тези хора повече не се върнаха в този коридор. Ако ме разбираш?
Джон Смит се позамислил. Така или иначе богатството никога не го е блазнело толкова много.
- Може ли един въпрос? – попитал.
- Давай.
- Какво се случва в другия коридор?
Отговорил Питър:
- Същото. Прераждане. Само че без възможност за избор.
Оттам душите се връщат на земята като мухи, мравки, хлебарки и други такива. Системата си има и слабите места. Винаги съм казвал, че някой ден насекомите ще завладеят света, но...
- Брей! – възкликнал Джон Смит. – Кой да знае? Никога не съм
подозирал.
- Имаме добър маркетингов отдел, който се грижи за това –
обяснил Пан. – Представяш ли си ако хората знаеха, че разните там гадинки са души на бивши адвокати или данъчни инспектори? Цял ден щяха да ги тъпчат! Нямаше да се занимават с нищо друго. Хаос!
Джон Смит кимнал с разбиране.
- Е, какво избираш? – попитал Питър.
Джон Смит отново се замислил, и този път доста сериозно.
Изглежда най-важното решение в новия му живот, трябвало да бъде взето преди още той да е започнал. Какво напрежение! Джон Смит не обичал напрежението.
Така че той пренебрегнал нервните почуквания по бюрото, потропванията с крак и периодичните погледи, които Питър хвърлял на несъществуващия си часовник, и размишлявал.
В крайна сметка, какво значение има какъв съм аз, мислел си, ако светът долу продължава да е същия? Има ли въобще правилен избор в този свят?
- Е? – попитал Пан нетърпеливо.
- Хайде бе, човек! – добавил Питър.
Джон Смит се почесал още веднъж по главата и замънкал
срамежливо:
- Щеше ми се наистина да има Рай. Бих искал да живея в свят
без войни, без безсмислена смърт. Свят, в който хората карат коли, за да се придвижват, а не, за да се доказват. Свят, където няма завист, злоба, алчност. Свят...
- Схванахме идеята – прекъснал го Питър. – Наистина.
- Истината е, че има такъв свят – казал Пан. – Алтернатива на
този, който познаваш. В него се допускат само хора с процент на Добрина над 70, така че ти си подходящ.
- Искате да кажете, че съществува свят без кражби и измами?
Свят без...
- Да, да, да. Без всичките тия работи и други такива.
Джон Смит вдигнал замечтано поглед и за ужас на двамата
мъже отново се замисли. Или по-скоро не, този път се замечтал. Видял чистите улици и усмихнатите хора, които те поздравяват дружелюбно. Съседите и приятелите, които искрено се радват на успехите ти. Видял...
- Е? – отново попитал Пан.
- Разкажете ми за този свят.
Питър и Пан въздъхнали уморено.
- Няма какво толкова да се разказва – казал Пан. –
Алтернативен свят, създаден от самите хора, без дори да подозират. Всичките им копнежи, всичко онова, което им е липсвало и за което са мечтали, сякаш се е понесло в пространството, заживяло е свой живот и е оформило този непознат свят, лишен от насилие, страх, злоба и т.н. Наричаме го Светът на спокойствието. Така работи Вселената, какво повече да ти кажа?
Джон Смит се усмихнал загадъчно.
- Това е, което искам – казал. – Искам да живея в Светът на
спокойствието.
Настанала моментна тишина.
- Сигурен ли си? – попитал Питър и извадил цветна снимка на
орел. – Орелът лети с над 400 км в час и има чудесно зрение...
- Светът на спокойствието – повторил отнесено Джон Смит. –
Роден съм за него.
Питър свил рамене и пръстите му забарабанили по клавиатурата.
Изведнъж земята се разтресла и зловещ механичен шум изпълнил залата. Джон Смит погледнал зад себе си и видял, че подът се разделя, което си било страшна гледка. Раздели ли се подът, значи се отваря дупка, а дупките водят надолу, а надолу е...
Джон Смит решил, че някъде сериозно е сбъркал и мислено се настроил за вечни мъки.
Тогава от дупката започнала да се издига платформа, с прикрепен към нея огромен метален стол. Джон Смит се поуспокоил. Дупката била запушена. После забелязал, че облегалката на стола завършвала с нещо като каска и отново се изнервил. Такива столове имало само в най-строгите затвори и обикновено никой не ставал сам от тях.
Джон Смит преглътнал сухо.
- Какво ще кажеш, а? – заговорил Питър гордо. – Навремето
само казвахме: „Мини през тази врата, мини през онази врата”. Тук беше пълно с врати. В края на работния ден не знаеш от къде да си тръгнеш. Сега сядаш на тази джаджа, аз набирам цифрите и отиваш там, където си пожелал. Супер! Обичам технологичната революция. Странно е, че така и не срещнахме лично никой от отговорните за нея.
Джон Смит погледнал Питър, после стола, после отново Питър.
- Искаш да кажеш, че трябва да седна там?
- Аха.
- Ще боли ли? – обърнал се този път към Пан.
Пан се позамислил.
- Нямам никаква представа – казал накрая.
- Ами... Аз... Де да знам... – замънкал Джон Смит.
Сега и Пан се изнервил.
- Слушай, човече, знаеш ли какво става когато поемеш по
другия коридор? Доналд и Дък ти казват: „Сядай на стола!”, натискат копчетата и хайде чао! Мисля, че ти отделихме достатъчно време. Направи своя избор, така че да минаваме нататък.
Отново настана тишина, в която се размениха няколко погледа.
- Да – казал Питър студено, - казват се Доналд и Дък.
Джон Смит свил рамене, обърнал се и поел към стола. В
крайна сметка било нелепо да се страхуваш от електрически стол, когато си мъртъв. Изведнъж се спрял и отново се обърнал към мъжете.
- Как се нарича? – попитал.
- Кое? – обадил се Пан.
- Тази машинария – посочил стола. – Как я наричате?
- Ами... Казваме й Столът.
Питър го сръгал с лакът.
- Казах ти, че трябва да му измислим някакво готино име.
Пан повдигнал рамене смутено.
Джон Смит въздъхнал и седнал в стола. Да става каквото ще.
Каската се спуснала върху главата му и зажужала не особено обнадеждаващо. Питър набрал цифрите и натиснал Enter. С едно „пук!”, Джон Смит изчезнал.
Докато Столът отново се спускал в дупката си, Пан преглеждал някаква папка.
- Нямаме повече за днес – казал.
- Пфу, най-после! Натоварен ден. Колко бяха?
- Петнайсет.
- Леле! Какво ще кажеш да пием по бира?
Пан се усмихнал загадъчно, макар че Питър би определил
точно тази усмивка като мазна.
- Добре, но... чудя се... с какви пари да си купя бира?
Питър въздъхнал тежко. Бръкнал в задния джоб на дънките
си. Една банкнота сменила притежателя си. Пан я потъркал в брадата си и я прибрал.
- Трябва да спреш да се обзалагаш с мен – казал.
- Да, добре.
- Казвам ти, винаги избират Светът на спокойствието.
- Знам, но този просто ми се видя като класически орел.
- И каква беше тази снимка, която извади? Нелоялно е. Скоро
ще почнеш да им прожектираш филми на орли в полет.
- Мислил съм по въпроса.
- Тия птици са те обсебили.
- Красиви животни са.
- Тогава научи нещо за тях. 400 километра в час! Ти луд ли си?
- При подходящ вятър...
Но нека се върнем на нашия герой. Какво точно се случило в
момента, в който Питър натиснал Enter? Е, това никой не знаел. Поне не изцяло. Говори се за светлини, малко дим и усещане за летене. Не боляло.
По-важното било, че някъде там, в паралелна на нашата реалност, имало друга планета Земя. На тази Земя имало един друг Ню Йорк. В него имало болница и в тази болница точно тогава проплакал новороденият Джон Смит.
Разбира се, той вече нямало да се казва Джон Смит. Щастливите му родители (тя – учителка по балет, той – търговец на плодове) му дали съвсем друго име. Но ние ще продължим да го наричаме Джон Смит, защото знаем истината за него и защото така ми е по-удобно.
Така започнал новият живот на Джон Смит в Светът на спокойствието, който тук наричали просто светът.
Първо искам да спомена, че след като паметта ти се губи, цялата тая работа с прераждането май няма голям смисъл. Та тоя, преродения, си е съвсем друг човек. Но това си е мое мнение.
Сега сигурно си мислите, че ще започна да ви разказвам за новия Джон Смит надълго и нашироко. Е, няма. Просто няма нищо за разказване. Също като предишния му живот, с тази разлика, че в Светът на спокойствието, ничий живот не си струва разказването.
Така де, Джон Смит се родил, както казах, в любвеобилно семейство. Бил редовно хранен, прегръщан и така нататък. Имал същите играчки, каквито имали и другите деца, защото каквото можел да си позволи да купи един родител, можели всички. В малкото му детско телце нито веднъж не припламнала искрата на нервното напрежение.
В училище царяло... ами, царяло спокойствие. Нямало домашни, нямало оценки, изобщо нямало нищо, което да доведе до нездравословна и обезпокоителна конкуренция. Друг плюс бил, че в свят без оръжия, учебникът по история бил някакви си 14 страници.
Джон Смит преминал и през приятния, неангажиращ университет. Започнал работа като ветеринар и получавал, фиксираната за Светът на спокойствието заплата.
Животът бил спокоен и лек. Идиличен, биха казали някои. Централната новинарска емисия била прогнозата за времето. Във вестниците имало основно кръстословици и вицове. Живот мечта. Или...
Има един спор, който от хилядолетия се води на Небесното царство, откакто архивите изгорели при един пожар. Спор, много подобен на проблема с кокошката и яйцето. Дали Светът на спокойствието е създаден от мечтите на хората от обикновения свят или светът, който познаваме е отражение на тайните копнежи на хората от Светът на спокойствието. Мненията били различни, но никога категорични.
Истината била, че в свят без черно, бялото не можело да изпъкне. Свят без амбиция и конкуренция бил свят без мечти. А свят без мечти... Трябва ли да обяснявам?
Джон Смит починал на 42 години. От естествена смърт. В Светът на спокойствието никой не достигал до 50 години. Общо взето умирали от скука. В момента, в който хората напускали щастливите земи на детството, мозъкът им постепенно намалявал оборотите, докато накрая спирал напълно. Да, в Светът на спокойствието мозъците спирали. Consisto Cerebrum, ако щете.
И така, Джон Смит отново се озовал на онази опашка. И понеже никога не престанал да бъде добър човек, отново поел по десния коридор.
Разговорът с Питър и Пан бил горе-долу същият като предишния, затова го пропускам. Единствената разлика била в желанието на Джон Смит. Ето какво казал:
- Искам свят, в който има повече емоции. Може и не винаги
емоциите да са хубави, но да ги има. Искам да имам мечти. Да се будя сутрин и да знам, че имам цел, която да преследвам. И целта да не е просто там, отпред, да се протегна и да я стигна. Искам да се боря за нея, да се страхувам да не я загубя. Да, дори това. Искам да се страхувам, за да знам, че живея. Искам...
Речта щяла да бъде ужасно дълга, ако Питър и Пан не го прекъснали. Те се били нагледали и наслушали на такива работи. Питър прибрал снимката на орела, защракали по клавиатурата, Столът се появил (още се наричал просто Столът, защото Пан настоявал за „Родилният канал на небесата”, а Питър държал на „Екзекуторът”. Казвал, че щяло да пада голям смях. Консенсусът изглеждал невъзможен.), Джон Смит седнал в него и „пук!”, отново бил в онзи Ню Йорк, който всички знаем.
Защо Джон Смит винаги попадал в Ню Йорк, аз не знам. Просто предавам историята, няма да седна да си измислям някакви неща.
Тук спокойно бих могъл да започна цялата история от начало (като изключим гаечния ключ, разбира се. Такива неща се случват веднъж в животите.), но няма да го направя. Би било досадно.
Нека просто кажем, че в продължение на много векове, Джон Смит прескачал от свят на свят. Винаги заставал пред Питър и Пан не съвсем доволен и никога не повтарял един и същ свят два пъти.
Трябва да добавя, че Питър и Пан никога не се издали, че не го срещат за първи път. Такава била наредбата и те били търпеливи с него.
Но всяко търпение си има граници, така че няма да се учудите като ви кажа, че накрая Питър не издържал и избухнал:
- За Бога, човече, стани орел, мамка му!
Джон Смит го послушал.
Край