Посекли мъжете в онази джамия…
В косите на баба блестяло сребро.
Тя, заедно с другите, с тъмна шамия
танцувала тежко вдовишко хоро.
Хорото безмълвно се виело в двора.
Османците нагло раздавали хляб.
Два рога от месец висели отгоре,
а нямало още дори и обяд.
Жените-вдовици пристъпяли тъжно
и всяка скърбяла за своя юнак.
За баба тогава, в светата окръжност,
се спуснал завинаги черният мрак.
Години, години са много изтекли.
И баба отдавна е в калния гроб.
Но тя оттогава и мен е зарекла:
„Бъди, дъще, мъртва, но никога роб!
Бъди, дъще, горда, не скланяй главата,
пред чужди поганци не сторвай поклон!“
В ума ми и днес са на баба словата –
един исторически мъдър закон.