автор: rumpel

Лекар в хирургическия блок на болницата в гр. Смолян беше доктор Сребрин Богоин. Като един улегнал и помъдрял човек не вярваше, че нещо може да разтърси из основи скучния и малко еднообразен живот, който водеше в това спокойно, провинциално и отдалечено на стотици километра от столицата градче. Но човек живее в заблуда и едва когато се срещне с неочакваното, започва да преосмисля живота си.
Беше едно от рутинните му целодневни неделни дежурства. В отделението я имаше я не само 3-4 пациенти с по-тежки диагнози и тъй като не можеха да ги пуснат в градска отпуска, трябваше към 22 часа да мине на визитация, за да няма изненади след това.

Минавайки от стая в стая той спря пред леглото на една пациентка, която беше от турски произход и в картона й пишеше, че се казва Гюлсавен Чаушева, 45 г., с нелекуван тумор на едната гърда, с който беше живяла последните 13 години. От малко турските думи, които знаеше си преведе, че името й значи „обичана от розите”. Поетично, беше единствената му мисъл.

Състоянието й бе много тежко, изпитваше непрекъснати болки и се налагаше да й се влива морфин чрез системи почти непрекъснато. Когато лекарят се приближи до нея и я хвана за ръката, тя отвори очите си и той видя как в тях проблясва копнеж. Да, точно така, копнеж е думата за състоянието на погледа й.

Представи й се, че е д-р Богоин, и когато чу името му, очите й се разтвориха още по-широко. Тогава тя с отпаднал глас го попита дали случайно не е син на д-р Здравко Богоин и какво се е случило с него след 1986 година.

За момент мъжът заподозря, че се случва нещо интересно, сложи един стол до леглото й и тя на пресекулки започна разказа си:

„През 1984 година бях на 17, когато в селото ни пристигна лекар от Трънския край, вдовец, със 6 годишен син. Беше строен и атлетичен за неговите почти 40 години. И както може да се очаква или не, помежду ни пламна любов.

Правилата при мюсюлманите са много строги в това отношение. Никакъв брак с друговерец. Такъв може да се позволи евентуално само при сменяне на религията му и минаване в правата вяра на Аллах.

Родителите ми бяха категорично против. Да не говорим, че той вече бе имал брак зад гърба си, и с невръстно дете на ръце. Аз обаче слушах сърцето си и нощем се срещахме по скрити места. Той беше и първият мъж в живота ми. Може би нещата щяха да се развият все пак добре за връзката ни, ако тогавашната власт не беше опитала да променя имената и националността ни. Баща ми набързо реши въпроса, продаде къщата, изтегли спестяванията си и в един хубав за него и най-тъжния за мене ден се качи с нас, двете с майка ми на влака и заминахме за Турция. Изплаках си очите на гарата, но нищо не можех да променя, бях научена да се подчинявам безпрекословно на мъжа в семейството.

В Турция се настанихме директно в Истанбул. Животът там не оправда очакванията, с които беше тръгнал баща ми. Парите му се стопиха за отрицателно време, той – вече на години – трудно си намираше работа. Така и не доживяха с майка ми да ме видят задомена, пък и аз не срещнах повече мъж, който да привлече вниманието ми, макар че не се смятах за грозна.

Започнах работа като секретарка в една адвокатска кантора и записах да изучавам история. Много интересен в исторически план за мен беше периодът на покръстването в средата на 17 век в Източните Родопи и съдбата на хилядите българи, насилствено принудени да сменят религията си и затова носещи името помаци – от помъчени. Прочетох хиляди документи от онова време, турските чиновници добре са си вършели работата и съвестно са отбелязвали всяко едно действие от тяхна страна.

Неизвестно как и кога в мен беше възникнал един въпрос – коя съм аз и откъде идвам?

На врата ми винаги съм носела амулет-муска – малка кожена торбичка, в която никой не знаеше какво има, но се е предавала поколения наред от майка на дъщеря и от баба на внучка. Имаше забрана да се отваря, за да не се нарушат магическите му свойства. Точно този амулет в крайна сметка ми даде отговор на всичките ми въпроси, тъй като не се поколебах да го отворя и да видя какво съдържа.

Вътре в кожената кесийка имаше сребърно кръстче и пожълтяло късче пергамент, на което на тогавъшен старобългарски красиво беше изписано: „Нека дъщерите в рода да носят името Божика!”

Така разбрах нещо, което винаги съм чувствала в сърцето си: че не Аллах, а Бог е моят наставник. Всъщност това вече няма значение, заради предразсъдъците на хората, моят живот беше пропилян безполезно. Точно тогава открих, че имам рак. Не беше скоротечен, защото ако бе така, сега нямаше да Ви разказвам тази история.Нямах нито сили, нито желанието да се преборя с болестта.

Та това исках накратко да ви кажа, докторе. Моят любим беше Вашият баща - Здравко Богоин.”

Със завършването на разказа си Гюлсавен или по-точно Божика свали амулета от шията си и го постави в шепата ми, като стисна пръстите ми около него.

Няколко дни по-късно, въпреки усилията на екипа тя издъхна.

Доктор Богоин дълго беше като замаян от чутото. Знаеше, че баща му никога не повтори женитбата си и мислеше, че е от уважение и любов към майка му и паметта й.

Едва сега разбра колко далече е бил от истината. И че в крайна сметка, каквото и да се случи в живота на човек, той е длъжен да намери сили да продължи напред. Не случайно българите имат поговорка, че човешката душа е като кучешката – свиква на всичко.