автор: Tisserand

Аврам Марков Аврамов е роден на 03.10.1945 г. в село Суворово, Варненско. Завършва задочно ВИНС “Д. Благоев” в град Варна и следдипломна специализация по кинодраматургия и сценарийно майсторство във
ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. Работи като електромонтажник, касиер, зидарокофражист, бетонджия, радактор във вестник “Варненски строител” при СМК-Варна. Първата му стихосбирка се нарича “Реабилитиран спомен” (1984). Умира на 19 .05. 2007 г.

РЕАБИЛИТИРАН СПОМЕН

...Отехтяват битки,
бракосъчетания с легенди, стихосбирки.
Сезоните с еднаква възраст, заеквайки, ни преповтарят.
Мъртвите от върховете нетърпеливо ни подсвиркват.
В атака сме –
отвръщаме им в тишината между две светкавици.
...А някои по припеците на подножията
пресметливо се мотаят.
Едни изкореняват мишците си,
други, щом пекне слънцето, тогава лазят;
присламчват се под сянката на затлъстяла мравка.
От инфаркти и тромбофлебити все се пазят,
а треперят над стереотипните си автобиографии –
да не постави някой там тире – безкомпромисна пиявица,
излишна точка или словоохотлива запетая.
Едни изгребват себе си до дъно,
тунели в себе си взривяват;
преполовен, сънят ми си отдъхва под незатворени клепачи,
а другите, затънали до гуша в мемоари и предания,
забравят,
че жертвите са равносметката на нашата епоха,
и длъжни сме не с лозунги,
а със сънищата си да я запомним.
Да я спасяваме от клевети.
Над петолъчките да избуим като мълчания.
...Ще изтъняват рано подранилите съдби,
сред люта зима, кокичета ще остаряват.
На билото, мечти и облаци ще се преборват.
Най-доверчивите ни стъпки ще се удавят в тъмнината.
Но победените веднъж, пленените веднъж –
най-дръзко, внезапно побеждават.
След буря
никога в летоброенето ни не настъпва суматоха.
Изгрява слънце...Водата всичко си припомня...
Ние само ще отроним –
Бъдеще, успяхме ли...
За тебе, Бъдеще, тъй трудно се воюва на Земята.
--------------------------------------------------------------
А ето какво пише преди време за Аврам - Марин Бояджиев:

Сега неговата сянка вероятно броди в долината на прашасалите, слънчасали спомени, огряна от гуреливи слънца и бременни луни. И в ръка с куфарче пълно с най-шантавите метафори на този свят. Аврам - едни го припознаваха за пияница, други за евреин, а някои и за поет. И докато в Съединените щати, Япония и Финландия се възхищаваха на смелите му изненадващи метафори, благодарение на сборниците с млади български поети излезли там, тук редица писари по вестници, списания и издателства се гнусяха даже да споменат името му. Защото кротко и мирно плетяха своята паяжина… Паяци…
За първи път се срещнахме на литературно четене в една от аудиториите на ВИНС през 60-те години. Той дойде с куфарчето, което винаги носеше, и в първия момент се зачудих какво ли носи в него. Прочетох някакво стихотворение, от вълнение (това беше първото ми литературно четене) гласът ми една излизаше, а той рецитира с апломб и хъс…
Когато една вечер, по време на една от първите сбирки на Кабинета на младия литературен работник, Кольо Севов ни каза, на мен и на Владо Левков, че ще анализираме стиховете на един студент от ВИНС, не очаквах, че това ще е Аврам. Но на стъпалата на Окръжния младежки дом се появи именно той, с неизменното си куфарче в ръка…Последваха години на непрекъснати литературни спорове, в които той вероятно изгради своята поетика. Тръгваше напред, после отстъпваше назад, търпеше победи и поражения навсякъде, дори в личния си живот. Но удържа до край и живя като поет. Независим. По мъжки. Независещ от никого и от нищо. Само от собствената си поетична душа!
Идва ми на гости една сутрин. Няма къде да отиде. Бил е в изтрезвителното. Но сияе. Прибрали го там и след като подремнал, отворил куфарчето. Започнал да чете стихотворения. Събрали се не само всички задържани, но и надзирателите…Да го слушат…Дошъл и легендарният вратар на “Спартак” Хомича, който тогава беше шеф на това отделение на МВР…
Сега вероятно, когато се наблюдава отстрани и отдалече, отново ще си признае, че му се е пиело. Не толкова в материалния смисъл на тази дума, колкото от онова обаяние, което поражда думите и носи насладата, която друг род изкуство не познава. А Кольо Севов умееше да нахъсва към това. С унищожителна критика. С въпроси. С поощрение…За да ни накара да си повярваме сами на себе си и да устоим на ударите на съдбата…Аврам успя да направи това.
Помня една поредица от няколко лета в края на осемдесетте години, когато с нетърпение очаквахме да се появи в Станцията на писателите поетът Михаил Берберов. Сядахме на маса само тримата. С безкрайни разговори за вселената и звездите, за човешката душа и прераждането, за мисията на поета, който трябва да е на ясно, че цял живот ще си остане неразбран самотник. И Аврам, тогава не само четеше стихове, а и отприщваше някаква река от думи. Изненадваше ме, кога е успял да прочете всичко това…
Друг път…Пак трима на маса, но в Бургас…Но този път с Христо Фотев. Седим и мълчим. Десет, двадесет минути…Фотето тихо ни казва:
- Наздраве!
После пак няколко минути мълчание.
- Когато човек мълчи, много нещо казва на другия…Това го може само поетът…Ти си поет, Авраме…
После след бурната 1989 година и вестник “Демокрация”, който се крепеше на ентусиазма на Аврам и няколко души около него, времето ни раздалечи. Все по-рядко се виждахме, особено през последните години, когато той остана на улицата. Скитащ между хората със странните си метафори, но поет. Как успяваше да издаде всяка своя следваща стихосбирка сам си знаеше, но устоя на всичко…”Поетът на шантавите метафори”…Неподражаем. Неповторим. Просто Аврам…

——————————

***
В памет на Аврам Аврамов

И аз най-сетне ще сменя кръвната си група.
Ще хвърля мотиката
и ще оставя къртицата
да рови където си иска.

Ще напиша по няколко думи
до цветята,тревите и дърветата,
които кой знае защо
още не ме познават.

Ще се кача за последен път на скалите
над моята долина
и мъдро ще си помълча
с една усойница и една пепелянка.

Ще пусна кучето на свобода,
за да ви подсеща за мен,
когато най-не ме очаквате.

Накрая ще повикам една пеперуда
да ме вземе на крилата си
и ще сложа точка.

Докато дойде време да допиша
най-дългото си стихотворение
в един следващ живот.

И най-сетне ще сменя кръвната си група.

Марин Бояджиев.


------------------------------------------------------


Във Варна има едно бистро "Дарака", където открай време се събираха хора на духа. Сега, по ред причини - почти никой! Но за Аврам това място беше особено. И ето какво написа той за него:


АКРОСТИХ С ПРОТЕЗИ

Безметежно, неусетно се прескундват
времеизмеренията тук.
И поетите – несретници чаровни – бохемски омагьосват
сънения звън на чашите.
Стоварваме атрактивно върху масите сълзите си – юмрук
(и те девствено като снага моминска изпращяват).
Тъжна, метафорична песен хорово запяваме и затреперват
на Луната пазвите.
Ракията и водката запалват недоспали клади
в пулсиращите ни очи.
Отдавна сирената на наивността ни се кани да оглушее
и да замълчи.

До нас Маргото с рошавата си китара протяжно някакъв
рефрен подрънква,
А Анито между душите ни разчепкани снове със
прежаднели до полуда чаши.
Разпети петък е...Джон и Лиза до тезгяха, премигвайки,
дуетно си помъркват
(навярно във съня си не мечтаят за кучешката ни съдба).
А вън животът бутафорно се изнизва...Животът –
таз смрадлива каша.
Когато на развиделяване се закандилкаме из коридорите
на синевата,
Ако искате отново да ви стряскаме, кукуригайте,
когато ни целувате краката.