автор: PetarPJ

Вратовръзката стяга ми
вратните жили.
О, Лили, махни я!
Не беше ли Лили?
София?
А Мими?
Ааах! Вили. Прости ми,
/не ще те повторя./

Ризата? – късай със зъби
Събличай плътта ми
със нокти
дери ме до кости
хапи ме,
душата НЕ ще ми намериш.

Вратовръзката? – дай си ръцете
Лицето ти чупи
небрежно
лик по контурите нежност
до форма на страстна усмивка.
А устните после –
досущ като пропаст
със сухи напукани ръбове –
си впиваш във моите
със толкова жажда,
че маските пукат до счупване,
и само очите остават прикрити.

Е наполовина сме истински.
Значи – на четвърт щастливи.

НО днешните белези щастие
от утре са вечният белег
носталгия,
който ще крием
от нас си
в лилавите сенки
садистична реалност
под други несчупени маски.