автор: Rodenavlotos

За любовта оттук нататък ще говоря шепнешком.
Тъй тихо и умиротворено е в душата ми.
Като в приют, за уморени пилигрими дом.
И само сенките по ъ̀глите ще са слушатели.

Онази оглушаваща ушите тишина да не смутя,
след отшумяването на финалните акорди
на месата на моя тих живот, във който бях
не капитанът горд, а пътникът зад борда.

И ето идва някой ангел- като мен несретник бял,
не моли милост и отсрочка- обич моли.
Разбирам, че и под крилото Божие да си живял,
пак може да й е студено на душата гола.

А аз какво- на колко корабокрушенци остров бях,
на колко кораба, изгубили компасите си.
Когато тръгваха, самият Ад оставаше след тях.
Но негово единствено убежище сега съм -

по-щедра и познала бурите от онзи мъдър сфинкс,
обърнал своите очи на Изток, вече знаещ,
че любовта е онзи, най-първичният инстинкт,
останал след изгонването ни от Рая.