автор: benelina

Под лапите на леда пазя шарките на очите си.

Ще остана така много дълго.

Ще остана така да усетя
как дървото разперило клони
като жив ореол в изтънялото синьо
широтата прегръща
ирисно, светло.

Аз притварям очи и дочувам
съскане от познато
смолисто очакване.
Трепва мирис на бор
в жилаво любене с вятър...

Ще остана така много дълго.
Ще остана така да усетя
как пулсира гласа на сърцето
Как небето е пълно с криле
необяздени.

Чакам кротко и търпеливо
Един дълго, дълго затоплян миг
да събори всичко познато
с нежен удар,
да довлече неподозирани пространства.

Без да знам какви черти ще приеме,
но такива на които ще повярва
наситения дъжд
на загубените илюзии.

Защото под сребърния ръб на водата -
на дъното - винаги е неуязвимо
и лъч светлина е стълба спасителна,
а силата на болката
кара всички сили да се надигнат
и тръгнат с едно голо сърце.