автор: severianin

Поел на път под небесата смръщени,
навярно гърбом прекосявам дните си –
човек живее с мисълта за връщане
в доброто “вчера”, скрито зад мъглите,

защото, в неизвестното запътени,
живеем само в дните изживени;
към “утре” през въртопите размътени
вървим, но утрото е неродено,

то може да се случи, но вселената
на “може би” е пълна със химери,
а аз съм жив във вече сътвореното,
във вече случилото се със мене вчера.

И бъдното ме мами, но тревожно
ме кара заднешком да стъпвам в мрака –
не мога да предпочета възможното
пред туй, което вече съм дочакал.

Затуй, макар спасен с ръката божия,
за страшния си край предупреден,
човек, дори напускайки Содом, не може
да не погледне в миналия ден.

Защото, в път под небесата смръщени,
поел да търси нови брегове,
човек живее с мисълта за връщане –
“напред” го вика, “вчера” го зове...

Превръщан в буца сол за наказание,
изгубил Евридика в оня свят,
човек избира смърт или страдание
за правото да гледа и назад.