автор: markoni55

Не можеше да се отърси от неудобството, че точно Жоро, човекът на когото причини злочестина, сега се грижи за него. Собствената му безпомощност достатъчно го потискаше, а споменът за унизителното му бягство, когато ги свари със Зара беше непоносим. Ех, Зара, Зара! Палавница, шеметна Лолита, любвеобвилна, неудържима, своенравна...как да й устоиш. Сам не разбра как се оплете в неустоимия й чар.
Беше се оттеглил отдавна от света. Целият им живот с Иван беше минал по строежите. И той като него самотник, но с по-предприемчив дух, се бе устроил с голям апартамент в града и място с наколко стаички в Кранево. Когато поредният псевдоинвеститор обяви, че няма пари да довърши строежа и съответно да им плати, всички унило наведоха очи. Само Иван се опери, ама без особен ефект. Оня бързешком заотстъпва към скъпото си возило и охраната и изчезна...Чудеше се кой път да хване, когато Иван му предложи да се настани на Кранево. Повечето време той прекарваше там, човъркайки градината, лепейки нови стаички с идеята да ги дава през лятото под наем или работейки по голямата си мечта – делтапланер. Съгласи се. И без това нямаше къде да отиде, а и вече не му се работеше по строежите. Наглеждаше имота, нямаше претенции, разбираха се с една дума. Иван се имаше със съседа Жоро и често приемаха поканата му да пийнат по едно. Помагаха си, имаха общи теми, но след историята със Зара той не стъпваше там повече.
Зара, толкова лъчезарна, чувствена и непокорна. Чакаше нейните хора да заминат на работа и се измъкваше при него. Чувстваше се стар и ненужен, изсушен за вълнения, но тя постоянно го държеше на тръни. Цялото й същество излъчваше желание, което тя не можеше да осъзнае и обуздае. Първична и непредсказуема тя пръскаше разпъпилата си женственост и сееше около себе си тревога. Не се притесняваше дори от Иван. Останеше ли без опека тя се втурваше към него и не се интересуваше от нищо и никого. Не можа да й устои. Беше извън силите му, подлудяваше го, не му даваше мира. Зара, лудетина! След като разбраха, че не могат да излязат на глава с нея я изпратиха някъде в чужбина. От начало страдаше, после като че ли се примири и успокои. Тяхната идилия беше безнадежден случай. Жоро не му се сърдеше или поне не промени отношението си към него, но той повече не стъпи в техния двор.
Иван нямаше деца, но пък сестра му, скоро овдовяла имаше трима сина и планове да наследят вуйчо си. Момчетата бяха израсли с мисълта: “Той вуйчо ви на кого ще остави всичко – на вас, разбира се.“ Постепенно тя приведе плана си в действие и веднага след като поредната кандидатка за стопанка се изнесе от апартамента прати най-малкия си син и гаджето му на квартира при вуйчо си. Уж щяха да си делят разходите поне за ток, ама в последствие дори и в храната не се включваха. Иван беснееше, но не им казваше нищо. На практика с пенсията и това, което си докарваше от градината можеше да преживява спокойно, ама се ласкаеше когато току го викнеха за оправи някой прецакан строеж. Хем се дразнеше, че не са го викнали от началото, хем се кефеше, че са опрели до него... Ставаше все по трудно, а семейството му все по нагло...Веднъж в изблик на яд обяви, че ще продаде апартамента и ще си вземе боксониера, колкото му трябва на него самия, а с парите ще си поживее на стари години. Роднините естествено пощуряха. Сестра му се изсипа със снахата и внучката да „помогне на братчето“ за градината. Естествено взе да го разубеждава, че то пари лесно се топят, а имота, той не си губи стойността...
Мина известно време след тази история и Иван взе да линее. Слаб и жилав, сега просто се стопи неузнаваемо. На няколко пъти влиза в болница, но лекарите нищо не можеха да открият. За шест месеца си отиде. Разбра го от Жоро, съседа. Иван ги помолил да му занесат нещо в болницата, ама като отишли вече било късно. Очакваше, че роднините ще го натирят, а може би щяха да използват услугите му до някое време , нали някой трябва да наглежда имота.
Докато чакаше обречено, взе че се случи белята. Така и не разбра кой го простреля. Поне да беше го улучил на място, а така само го осакати. Не можеше да мръдне...Пак Жоро го намери, завлече го в стаята, донесе му храна. Мислеше, че нещата ще се оправят от самосебе си, не е първия дето ще живее с куршум в тялото, но все повече не чувстваше крака си и не разчиташе на него. Един ден Жоро го замъкна на лекар. Оказа се, че е прекъснат нерв, шансове за възстановяване – нищожни. Жена му на Жоро настояваше да пробват с нивалин. Всеки ден му биеше инжекции нищо че не беше медицинска сестра. Тяхната загриженост му вдъхна кураж, макар че мисълта за роднините го потискаше. Абе да се оправи, пък ще му мисли...
Минаха двадесетте дни, и още десет. С голямо нетърпение очакваха прегледа, дали ще покаже наченки на възстановяване чувствителността, защото прогнозите в противен случай отиваха към ампутация. Не можа да повярва, че Жоро се просълзи, когато резултатите показаха добри показатели. Имаше надежда...
После събитията се развиха почти като в скоростна отсечка. Появиха се Симона и Мартин – много симпатично семейство. От начало си помисли, че това е някакъв допълнителен консулт на място. Говориха за операция на сухожилията...Пак клиниката и нови надежди...Симона и Мартин дойдоха на изписването. После отидоха у тях – прекрасна къща в гората с малка пристройка за него. Не можеше да повярва...Беше уморен от упойките и емоциите и заспа. Събуди се с приятното чувство, че го наблюдават. Беше Симона. Водеше разговор с някого:
- Да, мисля че се чувства добре. Сега ще го разходим, после ще сменим превръзката и закуска. Само дето не сме му чували още гласа...
В това време към имота се прилижи някаква кола. Скочи и забравяйки за оперирания крак
се втурна към портата. Звучният му гърлен и авторитетен, не търпящ компромиси лай на вълчак разтърси околността. Трябваше всички да разберат, че този дом вече има нов пазач.