автор: severianin

На 10 декември, на зимата в шепата,
и на 6 април в теменужния мрак
слушам нощем пред прага
на вятъра шепота,
търся в звездните пътища някакъв знак,

че внезапно,
за миг,
пряко всички твърдения,
прекосили на Свършека вечния плен,
като полъх в нощта,
като бледо видение
две прегърбени сенки ще дойдат при мен.

Тъй отдавна ги няма,
тъй бързо изчезнаха,
паметта беше тъй невнимателен страж,
че едничък сънят
– като мостче над бездна –
ми ги връща среднощ като светъл мираж.

Те са същите.
Само че аз се променям
и в живота ми, мътен и зъл водоврът,
те са с всяка година по-близо до мене.
Значи аз ги настигам по общия път...

Нямам избор.
Живея, а дните са бреме...
Като тях остарях, като тях побелях
и отдавна се питам: не стана ли време
щом не идват при мен,
аз да ида при тях?