Глас на саксофон се вмъква
в тишина със вечерна позлата,
по прозорците на струи смъква
слепота мъглива от стъклата.
Носталгично- сладостно потръпващ
взира се във теб с въпроси...
Прашната забрава той размътва
и очакване незнайно в ритъм носи.
После стихва упоен блажено
от искрите в питието недопито...
Но виола се обажда натъжено,
аргументи някакви изплаква скрити.
Спори, настоява в речтатива
и покоя кратък разпилява;
силна, страстна яростно-ревнива
и докрай неправа пак те покорява.
Във кресчендо и цигулка глас извива-
не разбрала темата на спора-
романтично-нежна, крехка, жива...
После всички почват да говорят.
Вятърът отвън и той се включва
в порив музика да сътворява,
ала както винаги се случва,
някъде далеч се попилява.
Тишината кротко ги смирява-
във вечерната умора ги разтваря,
всеки звук в кристалче утаява
и със дъжд- любовен шепот го повтаря.