автор: Mia2442

Не мога да меся тесто. Мисля, че тази дисциплина е дарба – нещо като свиркането с уста – или можеш, или не. Майка ми и баба ми месеха и дори разточваха кори за баница, но точно този талант мен ме е подминал. Или просто моят ген за тесто е мутирал. В малкото случаи, в които съм опитвала, резултатите бяха така плачевни и нищожни, щото граничеха с абсолютната нула.
При първия си опит сипах брашното в една тава, направих дупка в него и чукнах в езерцето две яйца. Получи се нещо толкова красиво – яйчено езеро сред бяла, вълшебна, брашнена планина, че сърце не ми даде да наруша това съвършенство. След три дни съзерцание, езерцето замириса и изхвърлих всичко. Толкова за поп-арта.

При втория си опит се престраших да разбъркам с ръце яйцата и брашното, но те така се разкашкаха, че прекарах следващия един час в танталови мъки да ги отлепям от пръстите си. Накрая успях да измия всичко от себе си и проклех липсващия ген за месене на тесто.

Ето защо, когато щерката заяви, че иска да прави курабийки, положих сизифовски усилия да я разубедя. Нямах причини да смятам, че е унаследила гена за месене на тесто от баща си.
- По-добре купи готово тесто!- вложих ноу-хау аз.

- А-ааа, не! Без лигавщини! Аз ще го омеся ръчно – храбро заяви тя.

- Но ние дори нямаме точилка! – изтъкнах подводния камък аз.

Това е горката истина – с точилката, която бях наследила от майка ми, бях подпряла бенджамина в хола и от години фикусът се виеше около нея - бившият съпруг се беше изнесъл и точилката вече не беше атрибут за посрещането му.

- Ще купя точилка! – парира удара щерката.

Хм, този разход определено ми се видя разточителен, при положение, че пакет курабийки струват два лева. Но никакви разумни доводи не могат да спрат един тийнейджър , обладан от патологично желание за месене.

- Пък и ние нямаме плот за разточване! – изиграх последния си коз аз.

Това е истина – в кухнята нямаше достатъчно място да се вихриш с точилка, а единствената друга възможност беше холската ми маса – от бяло, лакирано дърво, разтегателна и покрита с ръчно плетена покривка, наследство от баба ми.

- Все ще измисля нещо! – успокои ме щерката, което въобще не ме успокои. Вярно, Пипи Дългото Чорапче разточваше курабийките на пода, но това, съгласете се, не беше пример за подражание.

И в деня за курабийки със свито сърце тръгнах за работа. Там се залисах доволно и едва следобяд звъннах на щерката:

- Поканих една приятелка, която е виждала как се правят курабийки и работим двете, та пушек се вдига! – докладва щерката.

Това с пушека не исках да го възприемам буквално, но все пак:

- Нали знаеш телефона на пожарната?

- Споко! - беше лаконичният отговор.

Денят ми беше напрегнат и едва на влизане се сетих, че имаме ден за курабийки. Но и нямаше как да не се сетя - още в асансьора бе посипан бял прах, който идентифицирах като брашно.

Следващите редове, приятели, ще хвърлят в смут и най-смелите от вас, затова вземете по един валидол и оценете моето присъствие / на духа/.
Двете девойки се бяха разположили на дивана, пиеха бира /надявам се, безалкохолна/ и гледаха някаква суперкомедия на лаптопа. По пода имаше брашнени стъпки в изобилие, любимата ми лакирана холска маса бе цялата в брашно и тесто, а в хола се стелеше дим и мирис на прегоряло.

- Малко тънки станаха първите и прегоряха! – информира ме щерката.

- Добре, слепете ги две по две с конфитюр. – вложих творчество аз.

- Ох, не сега, мам, изморихме се, нека си догледаме филма – каза щерката и аз се отпуснах безпомощно.

Аха, значи те се били изморили – а чистенето е за чистачката, а? Седнах до тях и казах:

- Дайте малко бира и оркестърът да свири.

- Какво ти е мам, ние замисляме сладкарски цех да отворим?

- Хмх... - изгъргорих аз.

- Ех, колко са остарели някои...

Това, в нормални времена, би предизвикало буря от реакции, но сега само кимнах и казах „Наздраве!”

- Да, наздраве, а утре ще правим тирамису! – информираха ме двете девойки.

Как мислите, дали да не се изнеса на хотел - тирамису ми звучи доволно зловещо или поне като още много брашно по пода, сметана по полюлея и аларми на пожарни коли...