автор: 6ureia

Където и да играят,
където и да обичат,
където и да се радват,
където и да плачат,
Децата на огъня
оставят след себе си
тишина
и пепел.


Играта им е Апокалипсис.
Любовта им е Пъкъл.
Смехът им е бедствие.
А плачът им-пръщене
на овъгляваща се материя.

Децата на огъня
не цапат много:
само малко недогоряли въглени
и тук-таме сажди.
Тук-таме...

Те не са лоши деца.
Те не са добри деца.
Те са просто деца:
нашето бъдеще!
(Ха-Ха-Ха!)

Абсолютно спонтанни са:
не правят нищо нарочно.
Девизът им:"НИЕ БЕЗ ДА ИСКАМЕ!".
Обяснението им:"НЕ БЯХМЕ НИЕ!".
Оправданието им
(него най-го обичам!):
"ТИ СИ ВИНОВЕН!".

Най-страшно е
когато се почувстват самотни,
отритнати,
беззащитни,
недолюбени,
наранени...
Тогава
(няма как!)
трябва да ги прегърнеш,
да ги потупаш по гърба,
да ги целунеш,
да ги успокоиш
казвайки нежно:
"Хайде,хайде!".

О,колко страшно става тогава:
огнените им тела
откликват на прегръдката ти;
напалмовите им сълзи
се стичат по врата ти,
по гърдите ти,
по торса ти,
по крайниците ти;
сърцето ти изгаря
от тяхната болка,
самота,
нищета,
недолюбеност...
Децата на огъня
се гушат отчаяно в теб-
за тях си обично обежище,
хралупа,
в която като уплашени катерички
се крият от слънчевите зайчета.

Проблемът не е в тях
а в теб!
Те са си
Деца на огъня,
но ти не си от азбест,
ти си от месо и кости
поради което не можеш да ги утешаваш дълго,
а те са толкова гальовни,
(почти като Елена Петрова,ха-ха-ха!)-
често преиграват в мъката си,
само за да ги задържиш в прегръдката си
малко повече,
за да ги потупаш
още по-сърдечно по гърба,
за да изричаш цяла вечност
излъчващото сигурност:
"Хайде,хайде!".
Те чуват
и усещат
когато ги успокояваш
и глезиш,
но са глухи
за писъците ти
и безчувствени
към болката ти.
Проблемът е в теб,
а не в тях.

Когато ги успокоиш,
когато им вдъхнеш малко увереност,
когато ги накараш да се почувстват обичани,
и когато обятието ти се превърне в пепел,
а аморфната ти структура се разпадне,
те си тръгват...
За тях съществуваш
дотолкова,
доколкото можеш да ги прегръщаш,
милваш
и утешаваш;
след това
теб
просто
те
няма-
можеш да осмислиш единствено някоя кремационна урна...
И те си отиват...

И започват играта си,
весели
и безгрижни
като всички деца!
Тя не може да бъде описана,
защото никой,който я е виждал
не е имал възможността след туй да я опише,
разкаже,
нарисува,
възпее...
(Очевидците също не са от азбест!)
Съдейки по следите,
които остават след това
обаче,
играта им може да се
определи като:
Б У Ш У В А Щ А И О П У С Т О Ш И Т Е Л Н А!

А когато самотата,
отчаянието,
недолюбваността,
и страхът
разпалят отново
жарта в сърцата им,
Децата на огъня
тръгват пак по къщите,
по бетонените храмове,
и чукайки на всяка врата,
звънейки на всеки звънец,
свиркайки пред всеки балкон,
търсят нечие обятие
в което да гушнат огнените си тела,
пазва,
в която да изплачат напалмовите си сълзи,
и сърце,
което да поеме горестните им пламъци.

Толкова са мили
и гальовни!
Те са просто
Деца на огъня:
нашите деца!;
нашето бъдеще!

Те са абсолютно невинни,
а ние изгаряме във вината си!

Ако обятието ми беше от азбест
не бих ги изпуснал и за миг от прегръдката си!