автор: Boryana

И така е неистински, и е толкова смешен
този мой нереален ежедневен маршрут:
Автобусната спирка, автобус номер седем
с неработещо парно. Мръсотия и студ.

Влажен въздух, наситен с бензинови пари,
ми оформя къдрици и полепва по мен –
също както очите на кварталните старчета
с тъжни розови бузи и с мирис на тлен.

Всяка сутрин си мисля: Как от пътя да кривна?
Автобуса да спъна; да прохърка и спре;
да се втурна така през вратите раззинати,
че кварталните старчета да плеснат с ръце;

да изхвърля тогава от чантата вещите
и накрая да метна и нея в снега,
да почукам на шапката си, да повикам зверчето.
(Ах, дано да ме помни и сега, досега!).

И да хукнем със него, да ръмжим и да дращим
по ехидни панели, по стремглави коли,
по стъклата им слепи, по дърветата прашни.
И на всички втрещени да покажем език!

Автобусът пристига. Хитра градска хиена.
Приглушено прецежда най-безцветния звук.
Тази сутрин обаче се спънах в зелено.
Номер седем отмина. Аз съм тук.
Аз съм тук.