автор: pin4e

Беше дългата нощ. От добър стана лош, а Животът зачака Спасител.
Бях богата, а станах сестра на Гаврош. И се молех, но ти ме отритна.
И се мярва, ей там... Ей така, без да знам, силует на Жена- Узурпатор.
Като бяла секира над черна луна. И блести с тъмнината на мрамор!

Вярвах двайсет и осем проклети лета, а ме стигна Огромното чудо.
И се стеле една Недобра Тишина - като Бяс, като Връх, като Лудост!
И подобно вихрушка търгува със сняг, а преглъща дъха си до голо.
По жестоко не може да бъде! И как? Ако можеше - още ще моля.

В горестта си аз няма да стигна до там - да Те дам. Да умра. Да изчезна.
Изгоря най- високата моя звезда: щедра обич- за хиляди Вечности!
Набеляза те Другата – с думи, с очи. После с устни, гърдички и тяло.
Но събудих се късно. Сред ясни мъгли. И видях: любовта ни е ялова.

Страшна мощ! Ей така, за разкош, ТЯ дойде и те взе. Безусловно.
И обърна до дъно цвета на Света. Ти изглеждаше тих и виновен.
А когато в зори миг преди да гори и преди да се мерне Зората
тръгна с НЕЯ без път… Любовта ражда Смърт.
А Смъртта е добра... за приятел.