автор: mamontovo_dyrvo

Нашето забавление са кръчмите. Така е още от младостта ни, когато нямаше мултиплекси, казина и дискотеки. И всяка комбинация от мероприятия завършваше с посещение в кръчмата. От стадиона – в кръчмата, от театъра – в кръчмата, от кръчмата – в кръчмата, тази, дето затваря с един час по-късно. Ние бяхме от постоянното присъствие в „Триглавия змей”. Тя не се казва така. На табелата над входа и пише само „КРЪЧМАТА”.
В „Триглавия змей” ние, тримата другари – Галилей Теофилов, Гаро Ранчев и аз, Крейзи Марашлиев, си пиехме редовно. Само Галилеевото име беше истинско, така са го кръстили преди шестдесет и две години, незнайно защо, майка му и баща му. Гаро идва от Гаврил, а Крейзи ме кръстиха другите двама, от Краси, Красимир де...
И тази вечер сме в „Змея”. Трите чаши са на масата. Мезетата са наредени и внасят своя колорит върху старите посивели маси. Красота – кехлибар и кърмазъ... Днес празнуваме рожденния ден на Галилей. Самият Галилей присъства само хипотетично, защото, за разлика от супер известния си предшественик, той изгоря на кладата. В смисъл, че го кремирахме, когато умря преди две години. Той обаче си е с нас и змеят продължава да си е триглав. Вдигнахме тост, всички отляхме в негова памет и отпихме. Великият астроном се ползваше с голяма популярност в „КРЪЧМАТА”. Художник, график – според нас, приятелите, доста добър. Само дето много не му се продаваха графиките. Но в тази криза, духовна и материална, хлябът не се продаваше, та...Може и странни да му бяха картините, но ние си ги харесвахме, с всичките перести ангели, люспести змейове и огнедишащи лами, чудати, ушати, птеродактилести същества и девици с брони и вериги. Много хард графики! Беше доста самотен човек, малко затворен. Всъщност някога съществуваше една жена, с която беше изкарал близо двадесет години в много шантава любовна връзка, но така и не се реши да се ожени за нея. И тя не издържа, отиде при друг, някъде далеч от София и света. Но май не го забрави...
Това с кремирането го измислихме тримата едновременно, когато една вечер се заговорихме за гробища. Оказа се, че не понасяме буренясали гробове, от които стърчат потрошени и изгнили черни дървени кръстове. И решихме всеки да бъде хлъзнат в пещта, когато му дойде редът. Последният да му мисли. И веднага обявихме конкурс. Не за Мистър Змей, а конкурс за това кой къде иска да разпръснат праха му. Оказа се, че моята идея е най-смотана. Аз грандомански пожелах да да бъда хвърлен от Мусала, за да мога да се рея като птица високо над България. Тъпо. И неизпълнимо. Кой ще ти се качи там с тия артритни стави, бе... Гаро реши да го разпилеем над вододайната зона на язовир Искър – да попиели гражданите на София от неговата величествена мъдрост. Имаше резон, но...Но Галилей ни заби в земята. И спечели конкурса. Наградата беше три дни да не участва в плащането на сметката. И пичът му с пич през цялото време яде и пи на гювеч, че и увеличи здравата консумацията.
Той обаче си отиде пръв от земните реалности. След получаването на урната я предложихме на Стефания, „онази жена”, но тя великодушно ни я отстъпи. И както се сещате, тримата, аз, Гаро и прашния Галилей седнахме в „Триглавия”, където извършихме помена по прощаването с нашия приятел. Всички се изредиха да се чукнат с урната, а когато кръчмата затвори изпълнихме Галилеевия завет. Отидихме зад заведението – там, където се отбивахме след последната ракия и изсипахме Галилей на стената. После се изпикахме върху прахта. На това му викал материално
превъплъщение на израза „да ти пикая на смъртта”. Така той спечели тогава конкурса. А стената и досега е позната на обществото като „стената на смъртта”.
Галилей не умря от болест. Уби го един рокер. На булевард „България”. С двеста километра в час. Син на на някакво висше ченге. Не го осъдиха. Не, че господ не го наказа, едната му ръка остана без три пръста, но поне „ условно”... Е, ние с Гаро взехме, че терминирахме „ Харлей Дейвидсъна” на килъра. Натъпкахме един набензинен парцал в незаключения разервоар на мотора му, клечката и бум.Това е.
Гаро не го забравихме никога. Само ни беше яд, че горе може да е самотен без нас.
Така вървеше животът ни. От работа в кръчмата и обратно. Хич не ни беше скучно. Теми за разговор – колкото искаш. Събития – също.Аз работех като вестикопродавач в една будка, а Гаро в друга будка. Важна личност, охраняваше някакви складове за не знам какво си в Горубляне. Взимах аз и мъничка пенсия по болест. Докарвахме и по някой лев от уроци по испански. С параноята „Терминал – 2” интересът към тази страна, Испания, се беше засилил. И тук испанската филология, която бяхме завършили, се оказа доста полезно нещо. Бяхме обикнали иберийската култура и познанията ни се простираха по всички места, дето беше стъпвал испански или португалски крак. „Нашите хора” бяха Дон Кихот от Ла Манча, Кинкас бера д’агуа от Баия и Раул Гонзалес от Реал, Мадрид. Може би защото по главите ни се намираше по някой друг белег от крило на вятърна мелница, може би защото обичахме алкохола, жените и забавленията като двойнствения Кинкас, може би защото бяхме голмайстори като Раул и бяхме вкарали по шестдесет и няколко гола за отбора на живота. Пък и не забравяйте, че все още водехме с два на един срещу оная гад, Смъртта.
Кончината на Галилей ни сближи още. Всяка вечер след работа бързахме към „Змея”, опрели рамене едно в друго, като пещерняци в тъмното, чакащи очите им да се адаптират в непрогледния мрак. Подкрепяхме се във всяко начинание. Заклети ергени, които не изпитваха ужас от самотата. Обичахме жените, това е ясно. Гаро май ги обичаше повече. А и те него. В двадесет и първи век, векът на глобалните комуникации и еманципации не беше трудно да си намериш жена. Във фейса беше пълно със самотни феи. Живехме си добре, даже аз получих две предложения за брак. Разбира се отказах. Само дето малко завидях на Гаро, щото за него искаха да се омъжат цели пет девойки, едната от които беше на четиридесет и пет години. Разбира се, и той не прие, може да сме пияндури, но не сме луди. Гаро им разбираше повече на жените. Даже имаше едно тефрече с бройките си. Двеста деветдесет и една. Ама понеже е бил спасител по Съни бийч и там шефът му, Зелката, го научил да си води статистика. И оръфаният тефтер пазеше ценната информация доста ревниво. Поживял си беше. Веднъж, докато си пиехме отдадени на дамска тематиката и замезвахме с някакво синьо сирене, Гаро сподели, че повече плесени е изконсумирал под формата на стотици хиляди единици пеницилин, отколкото под формата на „Рокфор”. Така доктор Пеев от Несебър лекувал любовните болести по спасителите, с пеницилин. Хем ефикасно, хем болезнено – да помни, че презервативът е дар божи. И да ви кажа, Гаро си беше научил урока – подозирах, че дори когато правеше виртуален секс не се разделяше с кондомите. Така че с жените проблеми нямахме. По другояче стоеше обаче въпросът с децата. Липсваха ни. Явно ни липсваха. Нямаше кой да каже, „как си бе, морук, я дай някоя кинта”. И като нямахме деца, значи, че нямахме и внуци. И ми беше напълно ясно защо с Гаро все ни теглеше лятно време да си пием бирата по градинките. И когато на някой мъник му избягаше топката, щяхме да се избием кой да му я върне. Живи и здрави да са. Много ни беше мъчно като срещнехме момчета и момичета с отвеяни погледи и клатушкаща се походка. Идеше ми да разстрелям всичките наркодилъри по света.
Но голямата ни любов се наричаше алкохол. И това беше една взаимна и фантастична любов. Ние го поглъщахме с голяма радост, а той тутакси се разполагаше комфортно из мозъчните ни гънки. Изглежда това му харесваше. На нас също. Една вечер, след няколко ракии, Гаро се хвана на бас с един от „Триглавия”, че може да пресуши едно шише „Столичная” на екс. Заложиха по две бутилки уиски. Условието беше десет минути след изпиването му Гаро да премине, без да се клати, по една тебеширен черта, която бързо беше драсната през средата на кръчмата. След двадест минути моят приятел направи „везна” точно в географския център на помещението. Бурни аплодисменти поздравиха майсторското изпълнение.
Само дето скоростното пиене отключи някакъв агресивен център из мозъчните зъбчатки на Гаврил. И той се опита да се сбие с цялата пасмина – заедно и поотделно. Включително и с мен. Едва го изкарах. По-добре да си бяхме стояли вътре. Защото на входа се сблъскахме с кварталния. Цивилен и пиян почти колкото нас. Гаро го нарече смотан милиционер, оня реши да го арестува, аха да се сбият. И когато се намесих, вече беше късно. Неизвестно как, моята лява ръка се оказа закопчана за дясната ръка на Гаровеца, а от куката нямаше и следа. Щем не щем, прибрахме се у дома. И пак, щем- не щем, със стоманените бижута на кунките, легнахме да спим в един креват, навеки тугедър. На сутринта, забили удивени погледи един в друг, се чудехме какво става. Даже Гаро предложи, ако се е случило нещо „по-така” между нас, да отидем да сключим граждански брак. Ей къде бил райсъвета. В неделя кварталният не работеше, затова отидохме за по бира в кръчмата. Белезниците малко пречеха, ама се сетихме да държим наливното със свободните ръце. Кварталният дойде след тридест и пет минути. Извади скалпела и раздели сиамските близнаци. О, миг велик! Бяхме отново свободни. А мильото си прибра белезниците и невъзмутимо остана на нашата маса.
Все повече и повече заприличвахме един на друг – с белите бради, с кльощавата си физика, с червените пищимали, вързани на челата ни. Продавачът на цигари често ни информираше, че брат ми ей сега си взел цигари и забързал към кръчмата. Брат ми. Защо пък не. Мечтите ни бяха общи. Даже при биологични братя рядко съществуваше такова единомислие. Хехехехе! Скуката бягаше далече от нас, все се случваха весели неща. По едно време ни изтече срокът на личните карти. Наканихме се да ги сменим и той в пето, аз в трето районно. Като станаха готови си ги взехме. И разбира се – в кръчмата, да ги полеем. Колкото поляхме, поляхме и продължихме у Гаро. И тогава той ме попита защо съм толкова сговнен. Явно ми личеше. Мълчаливо извадих новата си лична карта. На нея пишеше срок – „безсрочен” Значи край, лимит, граница, за нищо не ставаме, тъпата държава абдикира от нас.
Гаро се облещи и каза, че досега не подозирал, че най-добрият му приятел бил и най-тъпият човек на света. След което пък аз се облещих. А той ми обясни аргументирано и търпеливо, че безсрочното било най-хубавото нещо на света. И че от сега нататък ще сме безгранично свободни. Да. Щели сме да си „живем цял живот”! И че скоро щяло да изгрее слънцето и на нашата улица. Признавам, че софистичните му съждения ме успокоиха. Да си живеем цял живот! Какво по-хубаво от това. Здравата се напихме. Накрая изиграхме и една партия белот. Аз и Гаро срещу двете лични карти. Остави се, ами ни и биха. Малко им пуснахме гювеч, обаче, лични карти...какво да ги правиш, не разбират от карти. Подсказваха си, ама им простихме, наши са си...
Гледай само за какви неща си напряга човек мозъка, когато е без работа. В разгара на едно чудно циганско лято, преливащ от леност във вестникарницата ( за два часа бях продал един спортен вестник и два политически парцала) бях отворил широко вратата на будката откъм улицата и си припомнях горните тъпотии, когато...Когато удар на метал в метал, предхождан от неистово скърцане на спирачки стресна квартала. Подскочих! И докато стана да погледна, на вратата за миг спря една яка мъжка фигура, метна един сак към мен, изкрещя да го пазя, че щял да се върне и побегна, криволичейки по тротоара. Не се върна. Просто някакви мутри го застреляха десетина метра по-надолу. С пистолети. С много куршуми. Претърсиха го и се разпръснаха по кафенетата и магазинчетата наоколо. Един влетя и при мен и изкрещя: ”Давай го!”. С разтреперани ръце му подадох пластмасовата кутия от сладолед в която държах оборота и с още по разтреперан глас обявих, че са почти деветдесет лева. Мутрата се облещи, и повторно изкрещя да го дам, подадох му и двадесетте лева от левия ми джоб. За педесетачката в десния героично премълчах. Мутрагена изкрещя, че съм идиот и подплашен от вълчото виене на сирени събори злобно една купчина списания на пода и изчезна. Не се знаеше обаче кой е идиотът. Щото тъпчото и не подозираше за пропадналия асфалт. Отляво, под рафта се беше отворила бая дупка. Там бях хвърлил сака. Мислех да го замаскирам със списания, но убиецът сам свърши тази работа. Подредих още списания отгоре, наслагах и вестници, нищо не си личеше, когато дойдоха ченгетата. Казах, че не съм видял нищо, кръгозорът ми е стеснен, витрините са покрити с вестници и списания. Само съм чул удар, спирачки и гърмежи някакви, ама съм мислел, че са пиратки, те децата... Така ги разкарах полисмените. Клекнах и отворих сака. Пачки от по петстотин евро изпълваха вътрешността му. Много пачки, дебели и красиви. Седнах. Направо паднах на пода, доста мръсен, щото кой да ти мете вестникарски будки... Взех телефона и звъннах на Гаро. Казах му, че слънцето изгря на нашата улица. Даже пече здраво, като на екватора. Да вземе два плика от Билла, от най-големите и да идва веднага на гишето. С колата. И все едно си купува вестници. Разбра ме с две думи. Целият треперех. На дъното имаше и две торби с бял прах. Явно не беше сол. Турнах ги под ризата и бавно се запътих към бензиностанцията, където ходех да пикая. В кенефа изсипах белия прах на няколко пъти и пуснах водата. Пак няколко пъти. С чувство за изпълнен дълг се върнах, натъпках парите в моите пликове от Билла и ето ти го Гаро довтаса. Конспиративно си разменихме торбите.
„Евро, брато, много, може би цял милион. Носи у нас, ще дойдаи аз, до час. Да си ги преброил през това време и ще мъдрим що да правим.”
Едва минаха през тясното гише двата плика, Явно за големи пари си требе голямо гише.
Когато се прибрах, Гаро, който приличаше на Клинт Истууд от „Бледия ездач” заеквайки ми съобщи, че вътре имало два милиона и двеста и петдесет хиляди евро. И май били истински, защото били с различни номера, серийни де.
Пребледнях и аз. Ами сега? Разнищихме вариантите. Все лоши...Ако върнем парите – бум!. Свидетели сме. А и наркотикът го няма. Ако не ги върнем – бум! Откраднали сме ги. Какво да се направи. В самолет как да ги качим? А и да минем, ще ни разберат веднага къде сме. Обединихме се около простичка и стара идея – още от соца. Бурканбанк. На селото на майка му имало буркани и капачки – и под кочината. След това на колата и в Созопол. Ама първо пускаме молби за отпуск. Пийнахме по ракия, всеки гушна по едно слънце под одеалото и заспа. Поне Гаро де, защото огласи пейзажа с не дотам славееви трели.
В четири сутринта се събудих от безумно тиха тишина. Станах, отидох до нужника изпиках се, видях, че е време, светнах лампата и засъбуждах аверчето си. Обаче... Той не мърдаше...Не дишаше...Лицето му беше странно изкривено...И беше студен... Смъртта беше постигнала пълен обрат в мача...Господи! Един на два...
Явно Гаро не беше издържал. Надигнах го. Сълзите ми капеха. Виках го...Уви. Подпрях го с няколко възглавници, дадох му една чаша... Кинкас! Да пием за последно! Изпих огнената течност, малко се осеферих. Личната му карта се беше изсулила на леглото. Ще му е нужна. Включих лаптопа, намерих една денонощна погребална агенция. Казаха че ще дойдат. Да, да не търся лекар за смъртния акт, имали си дежурен. Казаха, че ще струва около хиляда и петстотин лева, с кремирането. Обявих, че заминавам за Силистра да взема майка му, казах име и адрес и затворих. Оставих 1600 лв на масата.Не ги дочаках. Разстлах парите под постелките на гаровата кола, един стар опел и потеглих. Във Видин оправих всички застраховки, на Дунав мост – 2 минах с шише скоч и стек „Борро” за мамалигарите. Планът се беше променил.
След три дни стигнах до Цюрих. Спях по паркингите в колата – така ли се оставят толкова пари...
На двадесет километра от Цюрих оставих колата в една автоморга, повикаха ми такси и с един сак помолих на испански да ме оставят някъде в центъра. Веднага намерих магазин за мъжка мода и и след половин час един денди облечен в „Уго Босс”, с лъснати обувки вече си купуваше един солник, „Арета”, за десетина хиляди евро, от по-ефтиничките. След това величествено нахлух в първата банка изпречила се на пътя ми. В швейцарските банки не питат от къде са ти парите. Това го знаех от един стар приятел. След близо час, въоръжен с куп кредитни карти, напуснах банката толкова величествено, колкото когато влязох.
Срещу входа зърнах вестникарска будка. Приближих се, бъкел не знаех от езика им. Купих си два вестника...гледах ги без да ги виждам...Защото виждах друго. Един некролог, на една друга будка, далече, в София...Едни мутри, на едно погребение.
В моя дом се беше извършило тайнството на прераждането. Господ си знаеше работата, той беше най-великото явление в този свят. Прераждането трая около петнадесет секунди. Просто размених моята и Гаровата лични карти. И толкоз. А мутрите погребаха завинаги мен и своите милиони. Аз просто възкръснах за нов живот като Гаврил. Гаврил Ранчев.
Десет години след швейцарските събития, вече съвсем достолепно остарял, аз излязох почуквайки с бастончето си по гранита от през въртящата се врата на „Банка ди соло” в курортния мексикански град, в който се бях установил. Току що бях превел тазгодишните суми на двете комуни за лечение на наркозависими в България. И бързах за готиното кръчме на пристанището. Днес се навършваха десет години от създаването на фондация „GG&K” и управителният й съвет се събираше на мило тържество. Мило и скромно. Щяхме да сме само тримата собственици – Галилей, Гаро & Крейзи.
Пръчах „Дом Периньон”, с три чаши. Сервитьорът ги напълни и се отдалечи. Вдигнах тост гледайки към небето.
Взе че ми се припика. Пуста простата. Няма как, хайде в кенефа, тоалетната де. Голяма мъка, петнадесет минути уринирах. Развали ми се настроението. Докато си миех ръцете пустосвах на глас старостта. На чист български. Изявявах недвусмисленото си жлание да се преселя при моите двама човеци горе. Немедлено. И тогава Галилейчо и Гарчо се ухилиха срещу мен от кристалното огледало с чаши шампанско в ръце.
- Крейзиии, не се ебавай, я си стой на слънчевата улица – гракнаха двамата почти в синхрон – и не се лигави с тия мехурчета повече, тия там ракия нямат ли?