автор: Milvushina

Днес е просто поредният ден,
никой не каза, че пак ще вали.
За това няма да виня себе си
за това ще обвиня синоптика.
Blame It On The Weatherman, B*Witched

Дъждът се изсипа отникъде.
Клеманс можеше да се закълне, че преди няма и минута на лазурносиньото небе грееше слънце. Откъде за Бога се бяха появили тези гъсти черни облаци? Дъждът се изливаше като из ведро и чистачките на фолксвагена не можеха да насмогнат. По шосето потекоха реки от вода.
Клеманс изпъшка, отби встрани на пътя и завъртя ключа. Не можеше да продължи да кара в това отвратително време. Ако знаеше, че ще я застигне потоп, щеше да остане още един ден в мотела и да потегли на другата сутрин. Прогнозата за времето обещаваше високи за сезона температури, слаб вятър и никакъв дъжд. Защо ли изобщо си губеше времето да слуша синоптиците? Едно дете с кристална топка в ръка щеше да познае повече.
Клеманс си каза, че няма закъде да бърза и зачака дъждът да спре преди да продължи по пътя си. Минаха два часа, а пороят дори не отслабваше. Едрите капки биеха по предното й стъкло със заплашителна сила. Постепенно раздразнението й премина в безпокойство. Намираше се в средата на нищото, а скоро щеше да започне да се смрачава. До хотела, където беше направила резервация за вечерта, оставаха цели петдесет километра. Това беше нищо разстояние в слънчев ден, но как щеше да шофира по наводненото шосе?
Когато наближи пет часа, Клеманс се разтревожи не на шега. Трябваше да предприеме нещо, ако искаше да нощува на сухо в легло. Тя извади пътната карта от жабката и я проучи. Слава Богу помнеше името на последното село, което бе подминала, преди да я застигне потопът. Трябваше на всяка цена да се добере до най-близкото населено място преди слънцето да е залязло. Според картата, ако следваше шосето само още километър и не пропуснеше отбивката, късметът можеше и да й се усмихне.
Клеманс запали мотора и подкара напред много предпазливо. Едва-едва виждаше през бясно работещите чистачки, но поне отново се движеше. Тя кисело си помисли, че щеше да стигне по-бързо, ако вместо да шофира в пороя вървеше пеша. Въпреки че караше бавно и внимаваше, Клеманс едва забеляза пътната табела сред дърветата. Тя зави и само след няколкостотин метра видя къщи. По улицата не се мяркаше жива душа. Младата жена изскочи от колата и прибяга в дъжда до вратата на най-близката къща. Позвъни на звънеца, но никой не отвори.
Клеманс прокле късмета си, върна се подгизнала в колата и подкара към следващата сграда. На витрината с големи оранжеви букви пишеше “Пекарна Роше”, а отвътре се носеше изкусителен аромат на печени кифли с канела. Чула, че вратата на магазина се отваря, от задната стаичка се появи дребна женица с прошарена коса, която изглеждаше изненадана да намери клиент в пекарната си. Мокра и трепереща, Клеманс обясни, че е закъсала в бурята и попита къде може да пренощува в градчето.
Жената присви устни, но щом забеляза подгизналото й палто, побърза да я упъти до единствената къща в градчето, където се предлагаха стаи под наем. От учтивост Клеманс купи няколко маслени сладки, прибра кесийката в джоба си и излезе навън. Проливният дъжд се лееше с пълна сила.
Клеманс лесно откри бистро “Амара”. Позна го отдалеч по цъфналите клематиси на портата. Тя побърза да паркира отзад под един навес. Когато излезе от колата, се озова в локва дълбока до колене. Косата й, обувките й, дори бельото й станаха съвсем мокри докато се добере до вратата. Готова да се разплаче, тя влетя в бистрото. Заведението се оказа съвсем празно. На една от десетте дървени маси седеше млада жена и четеше книга.
- Добър ден! Заповядайте, заповядайте, отворени сме! Какво да направя за вас?
Клеманс забеляза, че на пода под краката й се образуваше локва. Косата и дрехите й капеха. Внезапно се почувства нелепо, съвсем сама на непознатото място.
- Аз... ами...
- Добре ли сте, мила? Всичко наред ли е? – Жената пъргаво скочи от мястото си и я приближи. – Как дойдохте в този дъжд? Горкичката, цялата сте мокра!
- В пекарната ми казаха, че предлагате стаи...
- Искате да пренощувате при нас? Сама ли сте? Но разбира се, веднага ще ви настаня. Елате, оттук.
Жената отключи една врата до бара и поведе Клеманс нагоре по стълбите.
- Аз съм Амара, собственичката на бистро “Амара”. Всъщност съм съпруга на собственика, но него го няма в момента. Сега ще ви покажа стаята ви. Давам ви най-хубавата, с вана! Простете, че е тъмно и малко студено, не сме включили радиаторите. Не посрещаме много гости в нашия град. Какво ви води насам в това ужасно време?
- Пътувах към хотела си. Не очаквах да завали и шосето да се наводни.
- Да, да, така е! Сама на пътя в това време е ужасно! – Амара отключи и запали лампата. Стаята беше просторна, с висок таван и двойно легло. Мебелите изглеждаха съвсем нови. – Заповядайте, мила, разполагайте се. Отоплението се пуска ето тук. Ей сега ще се стоплите и ще се изсушите. Горката, цялата сте вир вода!
Докато собственичката бъбреше и се суетеше из стаята, Клеманс я огледа от глава до пети. Амара изглеждаше на не повече от 22-23 години, приятно закръглена, с буйна руса коса и леко нацупени пухкави устнички, каквито мъжете си умираха да целуват. Клеманс се поусмихна. Без съмнение мъжете в малък град като този се надпреварваха за вниманието на младата красавица.
- В банята има леген, натопете си краката в гореща вода, иначе ще се простудите, мила. За вечеря предлагаме прекрасна лучена супа, ще си оближете пръстите. Заповядайте да я опитате в бистрото. Не, по-добре аз да ви донеса една чиния в стаята. Така! Нощувката струва тридесет евро. Включва закуска с кафе, кроасан и препечени филийки. Не, не се тревожете за това сега, можете да ми платите и на сутринта. Потърсете ме долу, ако ви е нужно нещо. Ние тук сме свикнали с дъжда, но този потоп е ужасен! А, почакайте. Ще трябва да ви впиша в регистъра на гостите. Как се казвате, мила?
- Бартен. Клеманс Бартен.
- Клеманс? Какво красиво име. Чувствайте се като у дома си, Клеманс! Е, аз ще ви оставя да си починете. За вечеря ще ви донеса от лучената супа!
Бъбривата собственичка още не бе затворила вратата на стаята, когато Клеманс посегна да съблече мокрите си дрехи. Нареди ги около радиатора, за да изсъхнат. Беше премръзнала до кости в проклетия дъжд. Клеманс си взе дълъг душ и послуша съвета на Амара да накисне краката си в гореща вода със соли. Когато излезе от банята, стомахът й вече стържеше. Тя се почувства много по-добре като се преблече и се нахрани, а дъждът най-сетне спря. Лучената супа наистина се оказа превъзходна. Тряваше да поиска рецептата, Тиери щеше много да я хареса. При тази мисъл настроенито на Клеманс отново потъна. Защо й трябваше да се сеща за него? Тиери беше затворена страница в живота й, проклет да беше! На другия ден щеше да запали колата и да махне колкото се може по-далеч от него. Клеманс се пъхна под завивките и загаси осветлението.
***
На сутринта Клеманс се събуди от песента на птици. Тя се протегна лениво и когато стана от леглото видя, че навън препича слънце. От пороя на предишния следобед не бе останала и следа. Клеманс отвори прозореца и я лъхна свеж планински въздух. Стаята й гледаше към градината, в която бяха разцъфнали пъстри цветя. Денят обещаваше да е прекрасен.
Клеманс хвърли поглед към часовника си. Наближаваше седем и половина. До десет можеше спокойно да се разходи и да разгледа градчето преди да потегли отново на път. Тя си спомни за пекарната на Роше, където беше влязла на предния ден. Масленките бяха подгизнали в джоба на палтото й и тя с неудоволствие ги хвърли в коша. Ядяха й се пресни кифлички с конфитюр от кайсии. Клеманс се облече и слезе в бистрото. Отдалеч видя Амара да приготвя кафе за клиентите в заведението. Вместо веднага да седне за закуска, тя тръгна към пекарната. Имаше една главна улица в градчето и всички къщи бяха разположени по протежението й. Представляваха скромни едноетажни сгради с малки градини, които говореха за скромен селски живот. По пътя Клеманс срещна възрастна двойка и двама мъже на средна възраст. И четиримата я загледаха с любопитство, поздравиха я с “добър ден” и продължиха по пътя си. Клеманс се усмихна. Какъв провинциален чар! В столицата, където живееше, това никога нямаше да се случи. Намусени и забързани, хората по-скоро щяха да те блъснат, за да те махнат от пътя си, отколкото да проявят учтивост към непознат.
Сладкият аромат на топъл хляб се носеше по улицата. Клеманс си помисли, че дори със затворени очи краката й сами щяха да я отведат до пекарната на Роше. Прекасните сладки, кексчета и кифли на витрината я канеха да влезе вътре и да си купи. Дребната пекарка с бялата шапчица тъкмо вадеше тава с меденки.
- Миришат прекрасно – каза Клеманс на висок глас, за да привлече вниманието й.
Женицата изглеждаше още по-изненадана да види, че непознатата клиентка се е върнала в пекарната й. Тя любезно предложи на Клеманс да опита от меденките. Топяха се в устата. Преди да осъзнае какво прави, Клеманс плащаше за няколко кифли с различен пълнеж, три кексчета и четири вида сладки.
- Хубав ден! Пак заповядайте при Роше!
Клеманс имаше намерение да запази сладките за из път, но не можеше да се стърпи и ръката й все се връщаше обратно в кесията. Ако майка й я видеше да яде по улицата, щеше да й направи забележка колко е невъзпитано това. Само че нея сега я нямаше да я мъмри. Поне за известно време Клеманс беше оставила зад гърба си родителите си, работата и стария си живот. Тук никой не я познаваше. Още утре малкият град щеше да е забравил за младата жена от столицата, която се тъпчеше със сладки по улицата.
Вместо да се върне в стаята си и да стегне багажа си, Клеманс седна на една пейка в градината на бистрото. Кой би предположил, че вчера тук се е изсипал цял потоп? Клематисите бяха разцъфнали в цялата си цикламена, розова и бяла прелест. “Колко е красиво,” помисли си Клеманс. Никога не би й и хрумнало да спре в това затънтено градче. Ако не беше закъсала по пътя, дори нямаше да знае какво пропуска. Клеманс притвори очи и се отпусна, загледана в цветята. За пръв път от месеци насам се почувства спокойна, почти щастлива. Споменът за Тиери й се стори блед и далечен, почти глупав. Защо изобщо трябваше да страда по него?
С крайчеца на окото си тя забеляза Амара, която говореше с клиент на прага на бистрото си. Забеляза, че високият мъж носи униформа на полицай. Клеманс не чуваше разговора им, но виждаше, че двамата се смеят. Накрая Амара му помаха за довиждане, а той сложи фуражката си и си тръгна.
Слънцето напичаше приятно. Пойна птица пееше кацнала в разцъфналите клематиси и викаше любимата си. От пейката се виждаше заснежения връх на планината. Клеманс почувства, че цялата природа й се усмихва.
- Клеманс! Търсих ви! Добро утро.
Клеманс рязко вдигна глава. Бъбривата собственичка идваше към нея.
- Добро утро.
- Добре ли спахте? Как пече само, а какъв неприятен ден беше вчера! Веднага ще ви приготвя закуската. Искате ли да я донесе тук? Няма да ви бавя. Сигурно бързате да тръгнете?
- Не. Всъщност съвсем не бързам – отговори Клеманс. – Какъв е наемът на стаята за цял месец? Защото смятам да поостана във вашето градче.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ