Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 443
ХуЛитери: 1
Всичко: 444

Онлайн сега:
:: pavlinag

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСамодивска стълба
раздел: Разкази
автор: mamontovo_dyrvo

Определено не бях в къщи. Когато сутрин отворех очи, винаги пред премрежения ми поглед се появяваше моята решетка. Една решетка получена от кръстосаните хоризонтални ленти на алуминиевите ми щори и творческото безредие на клоните на един ясен, израстнал високо над моя трети етаж. И слънце зад нея, когато сезона беше подходящ. Или облаци, когато не беше подходящ.
А сега решетката я нямаше. Само белота. Абсолютна белота
Трябва да си призная обаче, че такова бяло никога не бях виждал. Нямаше нищо общо с дразнещата белота на огряна снежна писта или с мръсната белота на корка по срените в хола ми. Просто красиво бяло. Интересното беше, че не виждах нищо друго. Стоп! От дясно , на височината на човешки взор висеше една композиция от книги. Ей така, във въздуха, без никакъв рафт, бил той стъклен или дървен. Я да видим какво имаме? Ами да, това ми беше познато. Двадесетина томчета на Хемингуей явно пренесени от библиотеката в спалнята , бяха изрядно подредени по големина и цвят. Само две книги бяха от друг автор. От Джон Стайнбек. В бели подвързии, те се сливаха с пространството и изглеждаше като че само сочните сини букви „СТАЙНБЕК” , разположени вертикално, стояха свободно между хемингуеевите колони. Най горе, върху „За кого бие кмбаната” се мъдреше и махагоновата ми лула, която някога един стар приятел – резбар беше издялал от парче махагон под формата на мефистофелска глава, изцяло негова интерпретация. Какво правеше там не беше много ясно, защото аз отдавна не пушех. Иначе нищо друго не се виждаше – нито дланите ми, нито краката ми, нищо. Такъв сън не бях сънувал. Любими ми бяха екшън сънищата, но също както родителите си, така и сънищата, не можеш да избираш. А и сега бялото ми харесваше, макар да минаваше за нещо скучно по принцип. Реших все пак да разбера дали изобщо нещо от мен се вижда. Така де, ще мине някой и ще ме стъпче за едното чудо. Изкривих очи навътре, също като Ади, щерката на един приятел, от една снимка, когато беше на пет години и успях да да ги фокусирам върху носа си. Той беше там, голям и...е какво пък, червен. Харесвах онази течност наричана алкохолол и я употребявах. Често... Но никога сам, хеле пък от както на този свят се появи видеотелефонът. Под носа ми се виждаха в цвят на слонова кост и собствените ми мустаци.. До друга точка изкривените ми очни ябълки не можаха да се доберат. По логиката обаче стигнах до извода, че щом един мустак е видим, значи и брадата под него е видима. Ооооо, аз мислех! Следователно съществувах.
Заоглеждах се, но не открих нищо друго, нищо...Само готиното бяло. И тъкмо, започнах да се питам дали „бяло” може да се степенува – бяло, по-бяло, най-бяло, от пространството изведнъж се материализира отговорът на въпроса ми, под формата на най-бялата жена на света. По скоро роклята и беше най-бялото нещо, защото и красивото и лице и поклащата се гръд си бяха в цвят на лято. Устни като на София Лорен и очи на Бриджит Бардо, разбира се когато са били по на 20 години, довършваха образа на новодошлата. Всичко останало беше рокля.
„Лелееее, колко си готина” – помислих си аз възторжено
„И ти си сладък” – достигна до съзнанието ми. – с тази голяма брада и тези ококорени пъстри очи.
„ Коя си ти, толкова си красива, с бялата кенарена рокля, ооооо и този венец от маргаритки на русите ти коси! Приличаш на горска самодива!
„Позна скъпи, такава съм, идвам от вдън горите тилилейски, през девет морета...”
„ Да бе, да....аз да не съм на четири годинки, та да ме залъгваш с приказки, не те ли виждам че си от плът и кръв. Освен това съм те срещал някъде...познавам те, макар и бегло...”
„ Няма от къде, за пръв път се виждаме.”
И в този миг осъзнах, че нито аз, нито тя отваряхме устните си. А се разбирахме. „Телепатия!”
„Да скъпи, бързо се усети. Видя ли, че сме в приказка. А ти не вярваше”- засмя се самодивата и прекрасните и зъби заискриха пред удивените ми очи. И все по-добре ще се разбираме.”
Внезапно образът и започна леко да се размива, в далечината се показа силуетът на някакъв магьосник със зелена островърха шапка и зелени одежди, който размахваше в ръцете си две диригентски пръчици, приближи се с танцова стъпка и някъде над главата ми запя група славеи.
„ Магоьосникът от Оз” мина през главата ми, но дочух самодивата да прошепва - „неееее, това е пролетния магоьоснииииииик на новото времеееее...”
На каквото и да беше магьосник, като диригент много го биваше, защото хорът над главата ми беше невероятно синхронизиран. Зеленото копеле се доближи до мен, докосна ме с двете вълшебни пръчици, сякаш ме подканяше да се включа. С докосването аз заискрих като фойерверк, гръдния ми кош се изпълни с въздух и след миг се видях в центъра на хора. Удивено осъзнах, че това не бяха славеи, а най- шарените папагали на света, с лъскави пожарникарски каски на главата, сред тях и аз и пеехме с цяло гърло партията на хора на поробените евреи от „Набуко” :
„Пътувай моя мисъл на позлатени криле,
отдъхвай на хълмове и могили...”
Нямах и понятие от къде знаех текста, но ей богу, пеех първи глас без всякакви затруднения. По едно време ми писна и изчезнах. Зеления диригент се беше чупил също, но шарения хор продължаваше да пее. Аз се оглеждах за самодивата, защото някакво приятно очакване се беше загнездило в сърцето ми. Само това оставаше, да се влюбя на дърти години. Папагалите не спираха, но без диригента сихрона се беше позагубил и вече само повтаряха като папагали, при това отявлено фалшиво. Вече ме нервираха, когато от някъде долетя една голяма белоглава птица и те се разбягаха. Кацна върху книгите и задрема. Приличаше на статуя и само една курешка с цвят на прокиснала леща, която се стече по сините букви подсказваше, че е жива Повдигнах примирено рамене – в крайна сметка, нали изгони досадниците, всичко си има цена. И мисълта ми се отправи отново по самодивските пътеки. Докато...Сетих се! Това беше бензинджийката! Същата! Само че на бензиностанцията беше с панталони и синя блуза – същите гърди, големи и сочни, лявата с татуировка, едно огнедишащо синьо драконче се надигаше и спускаше в синхрон с движението на балоните и. Тя е! Знаех си! Помня тази бензиностанция, помня и бензинджийката! Така захласнато я гледах, че тя се смути.
„ Това е сигурно паралелната ми сестра. Какво толкова се възторгваш. Не си ли чувал за паралелните светове – прекъсна ме самодивата. - тя по-хубава ли е от мен?”
Сетих се за един приятел, ясновидец, доцент в накакъв окултен факултет в Пловдив. Той мелеше за такива паралелни дивотии, но аз не го слушах много, много. Ракията му беше хубава обаче и не беше паралелна, а силна и ухаеше на Карловски мискет.
„Тя е същата , ти си същата, абе...Ето и ти имаш татуировка, но не се вижда добре...амииии, ти си по-хубава.” – пелтечех аз.
„Току що си я направих, докато ти пееше в „Ковънт гардън”. Харесва ли ти” и изведнъж като ярко слънце голата и красота ме заслепи. На лявата и гръд беше татуирано сърце прободено със стрела и капки кръв падаха в едно алуминиево легенче за бръснене, същото като на тате през шейсетте години.
„Не е същата” – промълвих ли, промислих ли аз.
„ Не е, ние сме различни, моята е по хубава, нали?”
„Да” - безапелационно се съгласих аз и очите ми потъваха все по дълбоко в легенчето.
„Стига ти толкова” – роклята скри невероятната гледка. – виж какво съм ти донесла. Искаш ли да ти капна малко уиски? Харесваш ли това питие, а?”
„Разбира се – само че, такова не съм опитвал до сега. Странни бутилки. Въпреки, че един приятел разказваше, че попаднал на някакъв бар в Шотландия, където имало само две – три познати имена на рукванда зад бармана”
„Не се притеснявай, марково е, нищо, че е WHITE LABLE, дванайсетгодишно е”
И шишето увисна, подобно на книгите във въздуха.Ха! С гърлото надолу! Като в космическа капсула.
„ Наздраве, скъпи” дочух самодивата да казва някъде над главата ми.
Миг преди да отговоря, усетих горещия полъх на устните и, после самите устни, после не знам какво усещах, после още повече не знаех, ускито препускаше из кръвоносните ми съдове, любовта блъскаше из сърцето ми, зеления магьосник отново ме превърна в искри, самодивата ме превърна в щастие...След не знам си колко време очите ми гледаха разфокусирано в белотата, изкривих глава на ляво, тя се беше втренчила също невиждащо накъде. За пръв път правих любов със самодива. Ето на това му се вика мокър сън.!
„Какво се случи, Сами” – попитах с пресекващ глас, какво се случи?”
„ Сами, колко хубаво ми каза Сами – не знам, това ли е любовта. Толкова хубаво нещо не помня да ми се е случвало...О скъпи! Обичам те! Колко си силен! Как....
„ Боже и самодивите говорят след секс, ама поне не се чуваме с тая телепатия” – помислих си.
„Няма вече, скъпи, щом не обичаш, извинявай...- и пъхна в устата ми няколко горчиви белени бадемчета.
„Уиски, със фъстъцииии - и от време на време бадемииии...”
Тогава я видях права до мен.Толкова бързо нахлузи бялата си кошуля, че си останах само с усещането за щастие в сърцето. Тя се засмя, капна ми още уиски и се разтопи в белотата.Сигурно отиде в банята...А аз...аз потънах някъде сред рояк звезди...
Когато се върна беше още по-ослепителна. Неземница! Бях се влюбил като пубер! Какво шеметно развитие.
„ И аз май хлътвам, скъпи, бързо развитие наистина...но сега трябва да изчезвам, тази нощ бъди послушен, ще се видим рано сутринта”
„ Къде отиваш, Радост на белотата ми? Защо ме оставяш?”
„ Днес е петък, а в петък самодивите играят самодивските си хора. И отивам на купона. Ще се върна, не се притеснявай!’
„Искам да дойда с теб”
„Не може, хората не бива да виждат хорото. Не си ли чувал за ослепелите керванджиии” - и се разтопи в белотата.
Мълчах покрусен. Как така, защо да съм сам. В главата ми забушуваха мрачни мисли. И най вече...Боже, нима грозна ревност ме обзема? Запредставях си как зли горски духове обладават Сами и уродливи джуджета от секс карикатурите за Снежанка да ... Потръпнах от злоба и ревност!
Изведнъж тялото ми се изпълни с неистова сила. Скочих, навлякох доспехите на Рицарят на печалната самодива, огледах се за кърпичка или бикини, които да закача на шлема си, но освен едно бяло перо не открих нищо друго, примирих се, закачих него и прекрачих през мястото, където тя изчезна.
Явно там е бил прозорецът и слава богу, че е беше и партер, щото ризницата ми тенекиено издрънча на паднал от ниско рицар. И мрак! Мрак, мрак мрак! Помислих, че след бялото очите ми не са адаптирани, но нищо подобно. Иди, че гони самодиви в такава тъмница. Нямаше и следа от Сами...
И тъкмо се чудех накъде да поема, когато отляво се чу позната мелодия. Лед Цепелин започнаха да издигат една Стълба към небето и Джими Пейдж ми посочи с грифа на китарата си посоката. Кимнах с благодарност и се заизкачвах по стълбата.
„Дръж – провикна се Джон Бонъм – и ръцете ми хванаха чифт черни очила.
„Тенкс”, ама откъде знаят за тия самодивски хора цепелините, така и не разбрах. После се сетих. Чичко Гугъл, разбира се. Няма как, двадесет и първи век.”
И запълзях нагоре. Стълбата не беше съвсем стълба, а ескалатор, като тези в ЦУМ през петдесетте години. Само че с повече стъпала. Така че седнах и се заизкачвах наслаждавайки се на готиното парче.
След известно време, внезапно, с главата си пробих нещо бяло, пухкаво и гъсто. Облак. Близнах. „Ха, захарен памук”. До тук добре. Вдигнах наочника на шлема си и сложих цайсите на Бонъм. Я да погледнем сега каква е ситуацията. Ако керванджиите си носели черните очила на времето, нямаше да има ексцесии. Допробих облака с език и глава.
И онемях. Направо. Наистина имаше кръг, но нямаше хоро. Въху ефирни кушетки лежаха около дузина ангели от женски пол, дибидюс голички, само с по чифт крила на гърба си. Начело с моята Сами. И тя с крила. И да кажа де, те лежаха, ама лежанките ги нямаше. Ей така, както уискито, във въздуха. Супер гледка. Всичко на показ. Какъвто женски детайл се сетите – имаше го. Разногледки, балонки, силиконки, кръгли, крушовидни, с прически, натурални, прасковени, нямах време да мисля за различните форми. Седяха, тананикаха си „Оня блус” на Прокол Харум, пиеха някаква течност с цвят на уиски и замезваха с шам фастък. Така значи, а за мен – горчиви бадеми. Някакъв ангел фъркаше около тях и им наливаше. Спорът за еднополовостта на ангелите наистина се оказа безмислен. Ама и тоя ангел, мъжкия, хич го нямаше, там долу де...Неистово очите ми шареха из ангелските потайности на девойките.
„ Господи, аз съм в рая” – мисълта изригна като Попокатепетъл в мозъка ми.
В този миг шум на крила заглуши мисловния ми вик. И всички ангелици затвориха криле пред гърдите си уплашено и по облака тук - таме се посипаха пух и перушина. Добре, че лежанки нямаше, та пак не бях капо. Само Сами не се покри и за пръв път я огледах от глава до пети, защото тя стана. Прическата и напомняше полет на завиваща на ляво чайка.
„ Скъпи, не трябваше да идваш, нали те помолих. Тъкмо разказвах на моите дружки за теб. Виж как те оглеждат, а аз съм ревнива.”
Красавиците се захихикаха под крила. „Наистина ме гледаха”, казах си гордо.
„ Да си ходим скъпи, хайде” и красивата бивша самодива ме хвана за ръка. Седнах на ескалатора и Робърт Планк ме засваля надолу. Красивия ангел пърхаше до стълбата. Не изглеждаше да е много ядосана.
„ Не съм. Не съм ядосана. През цялото време си мислех за теб. Исках те. Стълбата ти е много бавна.” – и докато се усетя ме грабна в ръцете си и ме понесе по безкрайните пътеки на Космоса.
„Какво пиехте горе, уиски ли?”
„Не, ние сме безсмъртни, пием амброзия, напитката на боговете”
„Аха” – кимнах разбиращо аз и зареях поглед из Вселената.
Изведнъж пред очите ми се разкри чудна гледка – един огромен светещ диск, поставен върху три огромни розови слона се рееше точно пред нас.
„Какво е това” –попитах аз.
„ Не виждаш ли. Земята” каза любимата ми. „Ето континентите – Африка, Азия, Европа....”
„Не е ли кръгла”
„Не виждаш ли, кръгла е...”
„Кълбовидна, искам да кажа...”
„ Винаги е била такава, винаги...”
„Значи, Галилей...”
„ Зарежи го Галилей...” – целуна ме тя.
А слоновете кротко пасяха по звездните полянки наоколо и изглежда бяха много, много щастливи. Кръгът върху тях беше осеян с множество разноцветни точици.
„ А това? – посочих към тях.
„ Копчета скъпи, копчета. Всеки човек зашива върху земята копчетата на своя принос. За да остави следите си. И за това тя е толкова шарена и красива. И твоите копчета са там...Виждаш ли ги?”
Не ги видях, но замислено кимнах.
Незабелязано влетяхме в нашата белота. Почувствах се у дома си. Капнахме си по едно и се загледахме влюбено.
„ Значи ти си ангел, така ли? – зададох въпроса си.
„Да скъпи, ангел съм, не ти ли харесва това?”
„Харесва ми, крилата ти отиват” и веднага си представих как би изглеждала с гръб към мен. Мощна ерекция ме накара да полудея!
„ Не ме карай да се изчервявам, и аз си мислих за това” – свенливо отвърна Сами. Не ти казах истината веднага, за да не те шокирам.”
„ Не знаех, че ангелите правят секс”
„Защо да не правят, нали и ние се размножаваме”
„Да но аз съм човек!”
„Аз пък съм „лош” ангел”
„Паднал ангел ли?”
„ Не, паднал ангел е Сатаната”
В този миг повя хлад и Сами потръпна
„Какво е лош ангел?”
„Нещо като като „ лошите момичета”, скъпи.Повечето ангели правят секс само за възпроизвеждане, а лошите и за удоволствие.
„Е значи не е толкова лошо” – ухилих се аз и я притеглих към себе си. И бурята ни понесе на крилете си, разпръсквайки перата на любовта из бялото пространство, което ни наблюдаваше завистливо!
После пак дойде магьосникът. И пак пихме уиски. И пак ядохме бадеми. И малко шам фастък, който свих в суматохата от голите ангелини. И пак се сипаха фойерверки върху нас. И пак се чувствахме безкрайно щастливи. И пуших с лулата си! Какъв аромат!
Не знаех колко време измина. Сигурно съм заспал. Интересно, за пръв път сънувах, че спя. Когато се събудих, Сами ме целуна нежно, коленичи до мен, и ми подаде една винено червена кутийка.
„Ще се ожениш ли за мен?’ – промълви тя с блестящи очи.
Аз се облещих. Преглътнах, на сухо, без да знам какво да кажа.
„ Какво, не ме ли обичаш? Какво толкова невероятно казах?”.
„ Не трябваше ли аз като мъж да ти предложа?”
„ Каква е разликата, нали се обичаме?”
„ Аз не мога да ти дам толкова скъп пръстен!”
„ Аз си имам, виж, същият, но по малък. Ще ги носим на различни ръце и когато си ги държим диамантите им ще блестят заедно!”
„ Стар съм, на шестедесет години съм”
„ Аз съм по стара, на двеста четиридесет и три съм”
„ Не можем да имаме деца...вероятно, силата ми не е като на млад мъж.”
„Харесвам това което правиш. Господ ще ни помогне да си осиновим едно русо ангелче, скъпи!”
„ Момченце ли?”
„ Ах тии, антифеминист такъв. Каквото даде господ, такова!”
„ Но ти си безсмъртна, а аз съм човек!”
„ По дяволите – и пак повя хлад. - Наблизо са, гадовете. Но аз се справям с тях, само после ме боли по три дни глава. Не бях помислила за смъртността ти. Любовта заслепява. Стой! Сетих се! Ще си напълня устата с напитката на безсмъртните, ще я пренеса така и ще я изсипя в твоята и всичко ще е наред!”
„ Ще откраднеш заради мен?”
„ Обичам те, скъпи”
„ Аз също те обичам, любима! Ще се оженя за теб! Копчетата съм ги зашил вече. Някое може и да се е скъсало. Но приятелите ми, обичам ги, те са моите най важни копчета – Заро, Ваньо, Вельо...и още..Тежко е да ги преживееш...Някои не се познават помежду си, сега е момента, ще ги запознаем на годежа си...пък после ще му мислим.
„ Разбира се скъпи. Аз също искам да се запозная с тях.”
„ А...има ли още „лоши” ангелки сред твоите приятелки” – усмихнах се не до там ангелски аз – и моите душа носят...
„ Мръсник такъв, ще се намерят!” – ухили се самодивски красивата ангелка.
„ На празника ни ще поканим да свирят Лед Цепелин. И Луис Армстронг, искаш ли?”
„ И аз ги харесвам скъпи, искам!”
В този миг звуците на бенда на дядо Луис се понесоха из бялото пространство свирейки „ Sent James informary”, отнякъде фалшиво се включиха и папагалите, зеления маг се опитваше да синхронизира нещата, пръскаше искри с вълшебните си пръчици, някакво ужасно неритмично барабанно соло заглуши тъжния вой на тромпета, после и то изчезна и изведнъж осъзнах, че буци черна пръст трополят върху стъкления капак на саркофага в който лежах...Това ли беше...?. Една нежна ръка повдигна капака, измъкна ме през тесния процеп, и ме понесе през някакъв тунел от облаци, обагрени в резеда, синьо, розово, жълто и бяло, цветовете на захарния памук. Към ярката светлина на безкрая...
И се озовах над земята. Слоновете все така кротко хрупаха сочни звездици. А аз се реех над една черна могила, моята могила, с един черен кръст, с моето име на кръста, и едни приятели, моите приятели, които се отдалечаваха тъжно. Белоглавият лешояд, кацнал на могилата завиждаше на червеите в черната пръст.
Огледах се за Сами.” Къде ли изчезна? За напитката на безсмъртието” – сетих се успокоено. И се провикнах:
- Хей, приятели! Довечера е годежът ми. В седем ви чакаме у дома! Със Сами! Така се казва тя! Имам няколко банки „WHITE LABLE” ! Ще си капнем...венознооооо! Много е хубаво! Ще има и „лоши” момичета! Не закъснявайтеееееее!


Публикувано от anonimapokrifoff на 28.02.2014 @ 21:38:39 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   mamontovo_dyrvo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18.06.2021 год. / 06:06:39 часа

добави твой текст
"Самодивска стълба" | Вход | 4 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Самодивска стълба
от gerek на 04.03.2014 @ 10:59:33
(Профил | Изпрати бележка)
И в това, единственото неизбежно събитие, откри забавление!
БРАВО!


Re: Самодивска стълба
от mamontovo_dyrvo на 04.03.2014 @ 20:10:10
(Профил | Изпрати бележка)
Ами какво...нали се отива на по-добро място...

]


Re: Самодивска стълба
от verysmallanimal на 03.03.2014 @ 20:23:47
(Профил | Изпрати бележка)
Момче късметлийче си ти! Как пък на теб се падат ангелчета, а ние дома вуци давим... :)))))


Re: Самодивска стълба
от mamontovo_dyrvo на 04.03.2014 @ 20:10:55
(Профил | Изпрати бележка)
Ами така сме ние...

]


Re: Самодивска стълба
от samotnik на 01.03.2014 @ 08:03:16
(Профил | Изпрати бележка)
Дай, боже, всекиму...


Re: Самодивска стълба
от mamontovo_dyrvo на 01.03.2014 @ 14:29:23
(Профил | Изпрати бележка)
Даааа...Това е добра смърт. Сънувах я, описах я...

]


Re: Самодивска стълба
от Kristiy на 07.03.2017 @ 22:26:40
(Профил | Изпрати бележка)
Пусти самодиви,къде те намериха.