автор: Rodenavlotos

Не мога да повярвам на очите си-
през пукнатините на душата ми покълва зрънце,
едва-едва затоплено с лъчите
на февруарското лъжовно слънце.

Как малко ни е нужна топлина
и сме готови всяка предпазливост да забравим.
Наивно бързаме към светлината
листенцата си да отправим

протегнати за обич и милувка.
Но в гените си никое растение не е запомнило
коварството на зимната целувка,
прегръдката й вероломна.

То се отдава като девствено момиче.
А изтрезняването идва късно или даже никога.
И разучаваме се да обичаме,
а за любов говорим само в стихове.