автор: Rodenavlotos

Ако приемем, че клисари сме на храма в себе си,
то свободата е най-гръмката камбана.
Тя бие всяка нощ: „Погребана съм!”
И всяка сутрин също- много рано.

Започват и завършват дните ни с камбанен звън,
да възвести на всички, че ни няма-
затворници в един кошмарен сън,
от който чудото ще ни събуди само.

И се превръщаме в едни барон-Мюнхаузеновци,
опитващи да се изтеглят за косите.
Но всички знаем, той воювал с каузи,
а ние търсим и на каузата спасител.

И не тържествена вселенска меса се въздига в нас.
Не са достатъчни солфежните уроци,
за да изтръгнеш от растроен орган глас.
А глас е нужен и за реквием на Моцарт.

Десетките му хиляди заглъхнали тръби пищят,
подобно детска свирчица на двора.
Слуха ми дразнят. Иде ми да изкрещя:
„По дяволите, изхвърлете акордьора!”