автор: severianin

И кръг след кръг дърветата нанизват
на осите на бившите фиданки...
Аз идвам тука гологлав, по риза,
и меря ръст с тополовата сянка.
И с топъл сняг тополата ме гали –
той върху мен сега вали незримо.
Дали личи в косата ми? Едва ли
- отдавна съм сред снегокоса зима.

А младото дърво е ос забита
- не, не забита! – тя е вкоренена
сред територията на мечтите ми,
сред оня кръг на младостта у мене.
Растяхме едновременно. Когато
доведох в къщи моето момиче,
две птици в същото горещо лято
гнездо си свиха тук след сватба птича.

Годините минават. Синовете ми
с момичета се спират под тополата
и с оня топъл сняг по раменете
дружат със нея... не със мен.
                                        Защо ли?
Защото са връстници с младостта й
- дървото е стремеж и птича песен
и все тъй младо ще стои докрая –
до летен гръм или до буря есенна,
и кръг след кръг ще вдява – плътни, тежки –
върху оста на старата фиданка...
А моят век е кратък век човешки –
до пладне слънце,
                           после – дълга сянка...