автор: alkaltchev

Пиша ти Дяконе. Преглъщам и пиша.
Задавям се. Плача без сълзи.
В гърдите присяда. Не мога да дишам.
Сънувам зли примки и възли.

Сънувам завери. Потери сънувам.
Предатели. Тайни засади.
Народът ни още по навик пладнува,
запазил рефлексите стадни.

Не ти се оплаквам. Но вече ми писна.
Отчаяно хората дремят.
Щом днес са такива, какви ли били са
тогава, по твоето време.

Навсякъде хаос, лъжи и поквара.
И всеки воюва със всеки.
Мечтите опират до вкусна попара.
И жилище без ипотека.

Топи се народът и сам се спасява,
където му видят очите.
Зарязва родина и търси държава,
в която намира защита.

Позор е безсилни когато изпаднем,
все теб да те търсим в тегоба.
И все да не знаем, ни кой те предаде,
ни точно къде ти е гроба.

И вечно да чакаме друг да опита,
веригите да ни разкъса.
Пусни ни сами да си чупим главите.
И докато уврят…
не възкръсвай!