Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 437
ХуЛитери: 1
Всичко: 438

Онлайн сега:
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКракмагa
раздел: Избрано проза
автор: mamontovo_dyrvo

Игривият летен бриз се носеше откъм морето, подскачаше по пяната на морските зайчета, издигаше се над тях, после отново се спускаше в падината между вълничките, отпечатваше там ситните бръчици на порива си, след което се оттласкваше от снежнобелите им гриви и тази игра го караше да сияе от щастие. И ние сияехме – шарената въртележка на лятото ни завихряше от капанче на капанче, от кръчмица на кръчмица, но си имахме и наше любимо място. Както човек, като тръгне по широкия свят – хем му е хубаво да гледа шаренията му, хем с едното око все към дома си гледа. Та и ние така. Където и да седнехме – то беше само да видим хората какво правят и на какви се правят. Младост – всичко, дето хвърчи, се ядеше!
В последния неделен ден от месец август бризът като че ли тежко въздишаше от продължителното лято и въздишката му сякаш галеше кръста на църквата „Успение Богородочно”. Направи ветрецът няколко завихряния около него и побягна към Слънчев бряг, за да облекчи хилядите курортисти, чиито лъщящи тела, намазани с плажно масло, се пържеха под лъчите на Животвореца.
Аз и неколцина приятели бяхме седнали на две дървени пейки на площадчето пред читалището. Внезапен полъх на прохладен източен бриз разлюля листата на дървета, под които се бяхме скрили на сянка. Зад нас бяха къщите на Зарганите, Ипо и Заро. Още по назад се чуваше слабият прибой на морето. Пиехме студено „Бургаско” и се бяхме отдали на цялата леност, която може да ти предложи един жарък почивен летен ден. Улиците бяха почти пусти, защото туристите бързаха да се възползват от благата на лятото по фините пясъци на плажовете. Затова ресторант „Чайка”, по-известен сред несебърлии като „Кракмага” беше още пуст. Това беше една невзрачна сградичка, която зимно време приличаше по-скоро на някакъв склад. Затова пък през лятото двете палми, взети под наем от оранжерията на Слънчев бряг, веселите карета на покривките и белите столчета го превръщаха в едно приятно място. А ние си пиехме бирата отсреща и чакахме представлението. Ибрям, управителят, беше готов за обедната офанзива. Част от тенджерите бяха пълни с топли кебапчета и кюфтета, друга – с печена скумрия, във фритюрниците църцореше набрашнената цаца. Ухание на храна се носеше наоколо. Ние също се бяхме запасили с малко кебапчета в пласмасови тарелки и комбинирането им с бирата вървеше изключително успешно.
Малко вляво от „Кракмага”, пред къщата на Коцето часовникаря, се беше разположил, също в очакване на гладните тълпи, Гената, друг наш приятел. Беше тропосал едно странно съоръжение от два огромни буркана, които изливаха някаква жълтеникава смес върху два нагорещени валяка, в реултат на което от тях излизаха дебели катми. Генчо ги предлагаше с орехи, мед и няколко вида сладка, както и със сирене. Много му се идваше при нас, но законите на частния бизнес, независимо от обществения строй, бяха неумолими. Трябваше да се бачка! И той пиеше студеното си пиво, лишен от възможността да участва в безмислените ни, но весели разговори. Зад него се виждаше силуетът на Коцето, който явно човъркаше някакъв часовник, забил поглед в него през закрепения за окото му монокъл.
Всички се бяхме настроили за спектакъла. По покривите на съседните къщи тук-таме бяха накацали гларуси, един важно пристъпваше от крак на крак по комина на Коцевата къща и хвърляше небрежни погледи наоколо. Долу на кълдъръма имаше цяло стадо полюшващи се негови събратя. Не знам дали тези птици имат обоняние, но безпогрешно усещаха струпванията на храна. Те знаеха, че туристите изхвърлят главите на цацата и чакаха своя миг. Загубени хора са това сухоземните, да хвърлят главите...
И ето, кохортите изгладнели курортисти се зададоха и изпълниха пространството пред гишетата. Масите се отрупаха с пълни чинии, чаши с бира, кола и швепс. Ние внимавахме да не пропуснем мига. Някакъв шишко, явно дошъл преди домочадието си, започна да зарежда един свободен кариран оазис. Сложи на масата две двойки кебапчета, едно кюфте и една голяма като кит печена на дървени въглища скумрия. Всичко това гарнирано с хрупкави пържени картофки. Остави ги и се отправи към мокрия бюфет за наливно пиво и безалкохолни. В този миг гларусът Гошо атакува светкавично. От комина на часовникаря той пикира и след няколко мига в човката му вече се намираше току-що сервираната печена скумрия. При обратния полет нагоре, изпънатите му назад крака като две червени лопати пометоха всички кабапчета, кюфтета и картофи право сред тълпата гларуси, които дебнеха откъм улицата. Аверите и те трябва да хапнат, не ще и дума, Гошо беше „техен човек”. Никой не разбра кога всичко това беше изгълтано. За случката напомняше само глупавата физиономия на шишкото с бутилките между пръстите – той стоеше като шашнат и зяпаше опустялата маса посред бурния смях, бликнал от нашите редици. Гената също се хилеше безумно, а монокълът от окото на часовникаря изтрака на калдъръма и стъклото му се разпиля като малки диамантчета. Добре че имаше още един, иначе времето в Несебър щеше да спре. Ние ръкопляскахме като щури, крещяхме” Бис” и „Браво Гошо!” и се чукахме с бирата, която Заровите тужари бяха донесли от коритото на чешмата, студена и горчива.
Шишкото се засмя и той, какво да прави завалията, Ибрям повтори поръчката, без да го кара да чака на огромната вече опашка. Така приключи успешно и днешният гастрол на гларуса Гошо. Отдавна се чудехме защо не преименуват кръчмата от ”Чайка” на „Гларус”. Ама в тези времена на информационно затъмнение казва ли ти някой. Разотидохме се след малко по домовете.
Следващата неделя беше вече септември.
Улиците оредяха. След две недели настъпи ранната есен, която помете курортистите към безкрайните делнични дни. После късната. Захладня. Започна да се стъмва рано. Всички кръчми пак бяха пълни, само че вече с несебърлии, седнали на сладки лакърдии и спомени от отминалия сезон.
Една вечер в края на ноември волгата на директора на предприятието, в което работех, ни остави заедно със зам.-шефа Домашенко пред портата на крепостните стени. Връщахме се от Айтос, където разследвахме аварията на вакуумния – глиномес в керамичния цех. Нямаше саботаж, просто дефектирала част, но отидохме, няма как, правилата са си правила. Шефът ми не беше в настроение. Белогвардейския му произход, любовта към огнените течности и фактът, че през целия ден беше изпил само една бира, го правеха неспокойно тъжен. Вероятно си представяше стопроцентова „суха” вечер, защото жена му, една урсуз гъркиня, не позволяваше да пие и в къщи. Крачехме мълчаливо. След малко отдясно се изправиха арките на „Месамврия”, ресторантът на "Балкантурист", които мамеха с меките си очертания. Домашенко гордо обърна глава в другата посока, към силуета на средновековния „Пантократор”. Църквата не изкушаваше с алкохолни наслади. Затова пък само след тридесет-четиридесет метра отляво ни се ухилиха светещите прозорци на „Черно море”, кръчмата, която и той, и аз предпочитахме. Любимата ни. Походката на шефа се забави, дясното му рамо потрепна и а-а да завие, но някаква исполинска сила го побутна напред и продължихме. След още петнадесетина метра обаче мисълта, че Крагмага е последният оазис, където можехме да се разквасим, го сломи.
- Васко, Васко, Васко! – бързо изрецитира Домашенко. – Я да пием по една ракия. Хич не се дърпай, черпя.
Първо – на шеф не се отказва, и второ – и на мен ми се пиеше. Имаше и трето – съжалих го, като си представих срещата му с двете хетери – жена му Змарула и балдъзата му, старата мома Олимпия. Влязохме.
Не бях посещавал досега това слабо осветено, задимено, с бели стени кръчме. Беше шумно, всички маси бяха събрани в една като на деветосептемврийски банкет. Иззад бара като светкавица изскочи управителят Ибрям, един симпатичен турчин с месести устни и широка усмивка, която изкарваше като на витрина едрите му бели зъби.
- Добре дошли другарю Домашенко, инженер Стефанов, чест е за нас. Все в това „Черно море” седите. Сега ще видите, че и наш’то местенце си го бива. Отделна маса да ви направя ли? – радостно бърбореше турчинът.
- Няма нужда, Ибряме, ще седнем при другите. Може ли? – обърна се с приятелски глас шефът към седящите.
Понякога човек има нужда да се намеси и в друг свят – да погледа, да послуша, да си каже. След хоровия неразбираем, вероятно утвърдителен отговор, ние поздравихме и се настанихме в десния край на голямата маса, с гръб към вратата. Поръчахме гроздови и салати и докато ги чакахме, заразглеждах с интерес сътрапезниците ни. Изпитах чувството, че се намирах в пиратски бар в Тортуга. Срещу мен наистина седяха група левенти, които досущ приличаха на пирати. Трима бяха вързали кърпи на главите си, две червени и една черна. Смачканата шапка на един от компанията беше зловещо нахлупена над лявото му око, сякаш заместваше черна превръзка. Под дебелите вълнени пуловери се виждаха раирани моряшки фанелки. Гологлавите бяха рошави, всички до един небръснати или с бради, някои от които прошарени, други редки. Грачеха, пиеха и ръмжаха. Сякаш всеки миг щяха да отпътуват към Острова на съкровищата: само еднокракият боцман Джон Силвър да докара още неколцина за попълване на екипажа. Огледах се дали мускетите им не са облегнати на стените. Огледах се и за капитан Флинт... Не можеше да няма в тази колоритна група и един капитан Флинт. И го съзрях. В средата, между барабите, той седеше горд, със сресана снежна коса, подрязани бели мустаци, гладко обръснат, сиви орлови очи и чаша гроздова в лявата ръка. Облечен в тъмносиво сако, червена вратовръзка с малък възел и бутанели от дубле на маншетите.
- Наздраве на новодошлите – тихо вдигна тост белокосият.
Настана тишина, ние с Домашенко отговорихме, чукнахме се с капитан Флинт и отпихме – аз бавно и с наслада, а шефът нетърпеливо. Пиратският капитан всъщност беше пенсионираният несебърски учител Стефан Владков. Човекът, през чиято образователна хватка беше минал кажи-речи целият Несебър. Бях го срещал из града, но никога не бях имал честта да бъда с него на една маса. Пиратите, обикновени несебърски рибари, всъщност бяха негови бивши ученици. Познавах някои от тях. Пецо Мокрия, известен с това, че бил видял призрака на мичман Стоев да лови паламуд от един ковчег, за което често го кодошеха аверите му. Другият беше Гого Куфара, дето на един Гергьовден го врънкали да черпи, той обаче с достойнство се измъквал: „А! Цяла година: „Куфар, Куфар”, сега черпи, та черпи. Ще черпя, ама на Куфаров ден”. Срещу мен седеше Пъци – един циганин с исполински ръст. Пъци вече беше „направил главата”. Старите чешити – Киро Вампиро, познат и той с едни свои „вампирски” изпълнения, Дионис Моркова и Гочо Паламуда с вечно ококорените рибешки очи. Други комай не познавах. Освен ракиите на пиратската маса се лееха разговори на рибарски теми – отляво за парагади, муларене, скъсани мрежи, новата лодка на Бахарито, какво дало морето, какво взело, отдясно за предстоящия екамос, за нуждата от меримед за мрежите и за още много непознати за мен неща. Такава приказка вървеше, когато отляво избухна шумен спор.
- Много си прост бе, Куфар. Да не знайш що е анклав. Поп бе, керата, поп, ама ирански, мюсюльмански поп, тамошен...Ей, тиквоооо! – един непознат за мен рибар леко чукна Гого по куфарестата глава.
- Аз ли, аз ли съм тъп, всички та знаят колко лек форт си, виж са бе, врабчетата ти са подиграват, кат’ минеш... – опонираше Куфара. – Анклав е остров бе, остров, като Несебър бе, смотляяяк. Кой ма тури до теб да седна, ша затъпея и аз, мамка му!
- Остров, ама друг път.
- Остров е, я!
- Добре, да питаме учителя Владков тогава!
- Да питаме!
Тук двамата млъкнаха и едновременно, тихо и почтително се обърнаха към капитан Флинт. Капитанът беше врял и кипял в знанието по времето на дългогодишното си учителстване. Той и тогава беше нещо като капитан в бурното ученическо море, и тогава се грижеше някой от тях да не затъне, ама на никого не му идеше на ума за това. Всеки гледаше да се размине с двойките и да продължи да си плува волно из морето на младежкия живот, в което беше пълно с подводни скали и мъртви вълнения.
- Учителю Владков, спорим тук за една работа...
- Кажете, момчета, питайте, нали затова съм ви учил, кат’ не знайте, да питате!
Изложиха проблема, учителят отпи, примлясна и започна да обяснява с прости слова.
- Лекоооо, слушай сега, иранският поп се нарича аятолах. Аятолах Хомейни ги управлява сега. Не е анклав. А ти, Куфар, си горе-долу прав. Анклав е остров, ама заобиколен от суша. Все едно Несебър, няма море, а е обграден например от всички страни с румънска територия. А оттатък провлака е пак българско. За да идеш до Бургас, трябва да минеш през Румънско. Разбрахте ли бе, кажете сега?
Разбрали – не разбрали, всички изръмжаха утвърдително, макар да се чудеха какво ще правят румънците около Несебър и що не си гледат Дунава там. После всички изреваха „Наздраве!” и се чукнаха с учителя. Лекото и Куфара забравиха за спора и заговориха за друго.
Шумните разговори продължиха. По едно време двама извадиха от джобовете си някакви продълговати пакетчета, увити с вестник. Запалиха ги, очукаха ги о краката на столовете, изведнъж замириса на печена риба и след минута на масата се появи великолепен чироз от сафрид. Зинах от изненада, не бях виждал такъв начин на приготвяне на чирози, а когато го опитах, съжалих, че не бях поръчал водка. Отнякъде се появи домашно маринован чернокоп и малко веян паламуд. Изобщо софрата стана толкова шарена, колкото и самата компания, колкото и темите, които се подхвърляха като ръкавица от единия към другия край на масата.
След малко избухна нов спор, този път отдясно. Моркова убеждаваше Мокрия колко глупав бил бате Еки Карагьозов, задето кръстил синовете си Ихтиандър и Сюркуф. Мокрия отвръщаше, че са хубави момчета и имената им са си хубави. Не, да, не, да, за малко да се хванат за гушите. След това се умълчаха и чинно запитаха за мнението на учителя.
- Учителю, кажи сега, не е ли луд Екито да кръсти така децата си – опита се да подведе даскала с въпроса си Моркова, като бърчеше червения си нос.
- Не е луд, хич не е луд, а е интелигентен, даже много – заобяснява търпеливо мъдрецът. – Той е единственият филмов артист от Несебър. Има и други артисти, като Джубрила, ама той е киноартист. Играл е в „На малкия остров” на Рангел Вълчанов, личен приятел му е. И за разлика от вас е чел книги и е гледал филми. Нищо, че е циганин. Не напразно ви разкатавах от двойки, ама не се научихте, че науката е слънце. „Ихтиандър” е роман на един руснак, Александър Беляев, а Сюркуф е герой от филма „Тигърът на седемте морета”.
- Романът се казва „Човекът амфибия” – поправих компетентно учителя аз, – а Ихтиандър е името на главния герой.
- Тъй беше май, да, тъй беше – и учителят Владков се протегна, за да се чукнем. Отнякъде се чу нещо като „много му знай устата”, но не обърнах внимание.
Приказките и чашите вървяха, както си му е редът. Учителят разрешаваше спорове, даваше съвети и всички се държаха почтително и възпитано. Получаваше се една сплав от първичност, образованост и уважение. В желанието си да блесна все по-често се намесвах в разговорите и аз, но всяка моя намеса ме правеше все по-чужд на тази маса. Напрежението нарасна, когато някой попита кой е по-велик – Русия или Съединените щати. Вечната тема с вечната конфронтация и тук оформиха лагери. Настана олелия, която учителят бързо укроти.
- Няма по-велико нещо от Русия на този свят. И най-вече за нас, българите. Те са ни освободили от турците, трябва да сме им вечно благодарни. Освободили са ни, щото сме братя. Това е!
- Освобоили са ни, защото е имало политически интерес – парирах аз на часа. – Балканите са стратегическо място и...
- Няма такова нещо! – повиши тон даскалът. – Братя сме, славяни!
- Как да няма, нали... – исках да кажа, когато...
- Абе ти повече от учителя Владков ли знаеш, бе... – срещу мен изтрещя като топовен изстрел една гнусна псувня по адрес на майка ми, от което адреналинът ми стигна неподозирани висоти.
Скочих с намерение да разбия мутрата на огромния циганин Пъци, автора на псувнята, когато изневиделица изскочи Ибрям и ме хвана за ръката:
- Това не е Ваша работа, инженер Стефанов! Оставете на мен.
Обърна се към освирепелия циганин и изкрещя:
-Марш навън! Интелигентни хора ни почетоха тук, а ти ги псуваш! Марш! Един месец да не стъпваш тук, ясно ли е? Наказан си! Изчезвай бързо! Че...
Пъци изведнъж посърна, пребледня, доколкото това можеше да се случи на циганин, сведе глава, погледна умолително към Ибрям, видя непреклонния му поглед и се залюшка с пияна походка към вратата.
- И до понеделник да си платиш вересиите! В пари или паламуд – не ме интересува – беснееше Ибрям. – Седни, Стефанов, пийте с Домашенко по едно от мен, не му обръщай внимание, пиян е, не знае какво прави. Седни, не си разваляй рахатлъка.
Седнах, успокоих се, пийнахме мълчаливо, но атмосферата се беше помрачила вече, а и нашите ракийки станаха множко, шефът плати и си тръгнахме. Заведох го до дома му, за по-сигурно. Отключих му, зарадвахме се, че хетерите спят, и аз поех към дома. Когато наближих Старата митрополия, чух някакви викове: „Оставете ме да спя, какво ме дърпате, ето, креватът ми е оправен, искам да спя”.
Погледнах и видях двама от пиратите да мъкнат капитан Флинт, който искаше незабавно да легне да спи.
- Учителю, още малко, зад другия ъгъл и сме у вас – почти шепнешком го убеждаваха рибарите.
- Да помогна с нещо – предложих си услугите.
- Не е твоя работа, остави. Всяка вечер го прибираме, откак Томата и Оранията го намерили заспал на стълбите на митрополията. Върви си по пътя.
Пожелах им лека нощ и с прибрах. Спах лошо – като човек, който е прекарал нощта на случайно място.
На другия ден в десет часа излязох от работа и решително се запътих към Крагмага. Ибрям беше отворил вече и бършеше тезгяха.
- Добрутро, Ибряме! – поздравих.
Изненадан, турчинът отговори и попита:
- Нещо забрави ли снощи, инженер Стефанов?
- Забравих...Забравих, че...от мен пират не става. Слушай, имам една голяма молба към теб.
- Казвай, всичко, което е по силите ми, ще сторя.
- Виж...Моля те...Опрости наказанието на Пъци, не е виновен човекът. Ние се насадихме на масата. Нямахме работа тук. Нали ти казвам – не ставаме за пирати.
Ибрям ме погледна с леко разширени очи, тупна ме по рамото и рече:
- Дадено, ще кажа на някого да го извика! Друго мога ли да направя за теб?
Благодарих му и си тръгнах.
- Добър човек си, инженер Стефанов – каза след мен турчинът.
Промълви и още нещо, но не го чух.
Вечерта със Заро, Гената и Зарганата седнахме в „Черно море”. Скоро ни донесоха изпотените гроздови. Чукнахме се и ми се стори, че от една ниша над бара усмихнато ми намига духът на нашата кръчма. Намигнах му и аз, отпих и една приятна топлина се разля из жилите ми.


Публикувано от anonimapokrifoff на 04.02.2014 @ 21:13:05 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   mamontovo_dyrvo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18.06.2021 год. / 04:38:21 часа

добави твой текст
"Кракмагa" | Вход | 10 коментара (18 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Кракмагa
от doktora на 05.02.2014 @ 09:05:58
(Профил | Изпрати бележка)
Ех, братче мамонтово дърво такова, ти ме върна в балчишките ми години, и аз така все се насаждах в кръчметат, като един многознайко, но...когато свърши разпределението ми и си тръгвах за Варна, старият бай Марко, хазяинът ми, каза: Ще НИ липсваш, Нико, добро момче излезе ти, колега!
Удоволствието е изцяло мое, събрате морски, радвам ти се, леко пишеш леко се четеш, блика хумор и една лека носталгия...
Живот и здраве, скоро не съм ходил към Несебър, може и да ни срещне съдбата, а, знае ли човек. хех
Док ()


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 05.02.2014 @ 16:33:34
(Профил | Изпрати бележка)
Всичко ти е ясно, Док! С удоволствие бих пийнал с теб и бих побистрил житейските истории! Благодаря ти за добрите думи!

]


Re: Кракмагa
от zebaitel на 05.02.2014 @ 10:58:20
(Профил | Изпрати бележка)
Е, всичко ми е интересно, но гларусът Гошо ми е абсолютен фаворит!

Имаш истории, имаш чалъм, МД, разказвай!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 05.02.2014 @ 16:34:21
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, Зеби! Животът е неизчерпаем!

]


Re: Кракмагa
от erka (elokolska@abv.bg) на 05.02.2014 @ 11:37:17
(Профил | Изпрати бележка)
...натъжи ме някак този разказ...въпреки колорита, който завладява...

Поздрави на автора! :)


Re: Кракмагa
от _katerina_ (lili_ket@abv.bg) на 05.02.2014 @ 18:17:04
(Профил | Изпрати бележка)
Сигурно ще повторя, но в атмосферата на твоите разкази се чувствам човек със всичките му достойнства и недостатъци !
Благодаря!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 05.02.2014 @ 18:30:57
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти! Нали са хора...

]


Re: Кракмагa
от shtura_maimunka на 05.02.2014 @ 22:30:04
(Профил | Изпрати бележка) http://smile999.blog.bg/
Слони, ти си истински!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 06.02.2014 @ 16:55:11
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти,Мънкисче! Морето е велико място!

]


Re: Кракмагa
от verysmallanimal на 07.02.2014 @ 19:29:31
(Профил | Изпрати бележка)
Да пием за духа на кръчмата и за добрите разказвачи!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 07.02.2014 @ 20:13:57
(Профил | Изпрати бележка)
Да пием!

]


Re: Кракмагa
от Markoni55 на 10.02.2014 @ 17:04:19
(Профил | Изпрати бележка)
ама ги редиш...чудо. Едни мъниста, които придават целия колорит на това местенце. Имам един художник, който от години си наема там галерийка и твърди, че познава мястото до болка. И тази година пак си е взел, само че друга, на старото място го прецакаха за повече пари, нищо че си е предплатил наема. Не ги обича той несебърци, но харесва местото. Ще му пратя линк да прочете това. Вероятно ще се забавлява повече от мен. Беше удоволствие!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 10.02.2014 @ 19:52:10
(Профил | Изпрати бележка)
Хубаво е в Несебър...много неща научих там...има още за разказване.
Радвам се, че ти харесва, разрови се, написал съм още за тези места. И ти благодаря за отзива. Виж "Пилето" например...

]


Re: Кракмагa
от gerek на 16.02.2014 @ 17:17:38
(Профил | Изпрати бележка)
Разказа е прекрасен. Словото се лее като изпотена гроздова. Персонажите и събитията са истински и миришат на море. Толкова е правдиво, че ми се допи една ракия. Хайде, че бързам........


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 16.02.2014 @ 18:04:08
(Профил | Изпрати бележка)
Идвам...в Черно море, нали?

]


Re: Кракмагa
от agripina на 09.10.2014 @ 11:30:12
(Профил | Изпрати бележка)
МММММММммм прекрасен си, допи ми се с теб! Харесвам стила ти, все едно сме на маса и разказваш историйки. Поздрави!


Re: Кракмагa
от mamontovo_dyrvo на 09.10.2014 @ 23:44:43
(Профил | Изпрати бележка)
Ами да пийнем, ще е удоволствие за мен. И благодаря ти за отзива!

]


Re: Кракмагa
от Kristiy на 07.03.2017 @ 22:13:33
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно с неочакван завършек.